вторник, 25 февруари 2020 г.

Феята с пъстрите крилца

Живееше в Старата гора една малка фея с пъстри крилца. Денем баща ѝ Слънце обагряше крилцата ѝ с всички цветове на дъгата, а нощем майка ѝ Луната рисуваше по тях красиви картини. Това, че двамата ѝ родители рядко се срещаха, не ѝ пречеше – тя знаеше, че винаги може да разчита на тяхната любов и подкрепа.
Сутрин феичката ставаше със зората и танцуваше на окъпаните с роса поляни, после нежно събуждаше славеите и запяваше с тях. Денем играеше с катеричките, прегръщаше се с мечетата, гонеше се с лисичетата. Нощем нежно ги завиваше с приказния си воал и ги целуваше за лека нощ. А когато някой се наранеше или се изгубеше, винаги знаеше, че може да разчита на нейната помощ. Достатъчно беше да я извика, и тя веднага се отзоваваше. Феята много обичаше горските обитатели и те нея.
Една златна есен в Старата гора се появи един гном. Никой не разбра откъде е дошъл и как се е прокраднал незабелязан, но ето, че стоеше точно пред феичката и ѝ правеше реверанси. Тя му се усмихна нежно и продължи със заниманията си. Случваше се да го види как грубо блъска вълка или удря глигана. Даже совата замеряше с камъни.


Феята възнегодува:
„Не може да се държи така с моите приятели!“ , мислеше си.
 И решително застана на пътя му и поиска обяснение за грубото му държание. Той ѝ заяви, че е самотен. Само да си поиграел искал. А феята, нали сърцето ѝ беше тъй широко, погледна го с разбиране и приседна до него. Много скоро гномът започна цветя да ѝ къса и да ги сплита в косата ѝ златна, ръка да ѝ подава да играят заедно. Тя първоначално се зачуди, но после му се довери и заиграха. Криеха се между дърветата, плискаха се с росата, гонеха се по камъчетата в реката. Феята за пръв път се чувстваше толкова специална за някого и крилцата ѝ пърхаха от радост. Гномът постепенно започна да иска тя изцяло да бъде с него и да забрави за песните с птиците, за игрите с катеричките и лисиците. Феята отказа. Тя държеше на своите приятели.
Гномът много се разгневи. Започна да се спъва уж случайно и да пада върху нея, да си подхвърля камъчета и да дупчи крилцата ѝ. Веднъж както вплиташе в косата ѝ едно жълто цвете, ѝ оскуба цял кичур уж по невнимание. Феята беше толкова наранена, че престана да може да лети. Не разбираше защо ѝ причинява това, нали я обичаше. От болка тя не беше на себе си и започна да си мисли, че може би тя нещо се е объркала, че грубостта е част от любовта. Затова когато се виждаше с мечето, започна да го удря и напада, а той взе да я отбягва.
Един ден мечо дори ѝ заяви, че тя много се е променила и вече не я харесва.
Феята се отчая. Чувстваше се толкова самотна. Така се беше вледенила от студ, че чак не усети кога майката Луна я прегърна и изцели крилцата ѝ, а после намаза с мехлем раните, за да заздравеят по-бързо. За първи път от много време насам феичката тази вечер сънува красив сън. На сутринта Слънцето спусна за нея един лъч, за да се изправи и да види гнома в истинската му светлина.
Когато следобеда феичката го срещна зад един шубрак, сърцето ѝ вече не трепкаше. Тя беше възвърнала любовта към себе си. Да, видя болката му, видя мъката и гнева, които го раздираха, но вече не го съдеше, не искаше и да го спасява. Пожела му лек път и го подмина, без да се обърне повече назад. А гномът скоро напусна Старата гора така, както беше и дошъл – един ден просто го нямаше и никой не го видя повече.
Постепенно блясъкът в крилцата на феичката се завърна и тя сияеше отново в цветовете на дъгата. Беше благодарна за случилото се, защото се научи да цени себе си. А след време срещна и един елф, който също умееше да цени себе си и силно я обикна.

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...