 |
| рисунка Мариана Сърбова по идея на https://i.gy/morality/ |
Някъде в големия град на една среднооживена улица в една средноголяма сграда имаше един особен прозорец – един такъв лъскав, прав, безупречно чист и прилежно уплътнен, изряден прозорец. Човек би си помислил, че това би бил перфектният прозорец за всяка една стая, ако не се вгледаше по-внимателно, за да разбере, че през него всичко се виждаше посивяло. Прозорецът не знаеше какво го кара да губи цветовете и толкова много се притесняваше от тази своя особеност, че цветовете още повече посивяваха и помътняваха, а понякога дори напълно изчезваха.
Имаше дни, в които той си мечтаеше да си има компания – хората с удоволствие да присядат край него, да чува глъчка и весел детски смях, но това никога не се случваше. Стоеше си сам в празната стая, която с времето започна да посивява също като него. И сигурно така и щеше да си остане, ако един ден една млада чистачка не беше нахълтала в посивялото помещение, без изобщо да има представа, че не ѝ е позволено да влиза.
Собственикът на дома, строг и отговорен господин, я беше наел съвсем скоро по спешност и беше пропуснал да я извести за абсолютно всички правила в тази къща. Пък и, честно казано, не му се вярваше, че щяха да бъдат запомнени наведнъж. Чистачката – буйна и весела девойка, със звънкото име Емануела – бе научила занаята от майка си. Всъщност това беше единственото нещо, което правеше с лекота в живота си. Затова веднага, след като избута училището, се хвана на работа. Тя така се наслаждаваше на лукса и големите помещения в този дом, че не направо прелиташе от стая в стая, пеейки и танцувайки. Така ненадейно в един момент се изправи точно пред познатия ни прозорец. За миг дъхът ѝ секна, после се огледа, видя, че няма нищо за чистене в тази стая и понечи да излезе. Погледът ѝ обаче пак се прикова върху прозореца. Обзе я силна тъга. Толкова силна, че ѝ се прииска да го отвори, да изскочи навън през него и да избяга, без опция за връщане. Вместо да го направи, обаче, тя си пое дълбоко въздух и издиша шумно и продължително. Като се посъвзе, се обърна към него с думите:
– Май някой отдавна стои тук самотен.
Една малка искрица просветна в стъклото на прозореца. Емануела я забеляза, усмихна се широко и седна на посивелия паркет.
– Хайде, разкажи ми историята си!
Прозорецът помръкна. На Емануела ѝ се стори, че се е позацапал и стана да го избърше, но това го накара напълно да почернее.
– Разбирам... Срамуваш се, че си тъмен.
– Хайде, разкажи ми историята си!
Прозорецът помръкна. На Емануела ѝ се стори, че се е позацапал и стана да го избърше, но това го накара напълно да почернее.
– Разбирам... Срамуваш се, че си тъмен.
Тя седна обратно на пода и се взря в тъмнината. Няколко искрици се събраха на купчинка и после изчезнаха, а прозорецът възвърна обичайния си сив цвят.
– Винаги ли си бил такъв сив? – попита тя предпазливо.
Навън едно бебче се огря в искрящи цветове, докато майка му го буташе в количката. Емануела погледна малчугана и майка му с умиление. После я озари прозрение:
– Аха! Докато си бил млад, си бил даже много пъстър. Какви хубави цветове! Виждала съм такива само в дъгата. Какво се случи?
Прозорецът пак започна да осветява отделни елементи от живота навън, а Емануела търпеливо седеше и сглобяваше историята. Тя разбра как хората са разкрили уменията му. Разбра за учените и изследванията, за всички замервания, почуквания и ровичкания в целостта му. Видя наситените тъмни краски. Разбра за силната болка и разкривените образи. Разбра и че тези образи са оказвали негативно влияние на лицата, с които са били свързани.
– Ти сам си избрал сивотата! – възкликна Емануела накрая. – Да, избрал си я, за да не изпитваш повече болка и да не я причиняваш на други... Знаеш ли, всички правим грешки, и после пробваме отново. И отново. И отново. И така провалът се превръща в успех, успехът в провал... Като в танца – така се учим да танцуваме. Няма нужда да сме перфектни... Сега като си се отделил от всички, пак те боли... само че по друг начин... И заедно с това лишаваш и себе си и другите от щастието и радостта, която можеше да изпитвате заедно.
Прозорецът отново посивя и не просветна повече. Емануела го почака още няколко минути и стана да продължи с чистенето, защото времето значително беше напреднало.
– Съжалявам, ако съм те наранила с последните си думи, – заяви тя на излизане,– но го направих, за да разбереш, че може и да ти е по-леко.
За сивия прозорец следващата седмица се оказа много тежка. Този път той не се изгуби в напразни блянове и копнежи за празнични компании, а започна да си спомня. Спомените се връщаха с цялата си болка, завихряха го и после утихваха, за да може да си прости и да продължи нататък. Чак сега прозорецът разбра колко жестоко се е осъждал за грешките си и как си е забранявал всякаква свобода да изрази минаващите през него чувства – само, за да оправдае високите си морални критерии. Тези изисквания, обаче, го бяха докарали единствено до още по-големи провали и ограничения. Ех, ако имаше очи, за да заплаче, сигурно щеше да превърне стаята в езеро, което после да наводни цялата къща. Странно, за пръв път от съществуването му, тази картина го развесели, вместо да го накара да се свие още повече. Все пак стихиите са си стихии – нелепо е да се опитваме да ги спрем!
Следващата неделя Емануела отвори плахо вратата и като видя просветването на прозореца, усмивка озари отново лицето ѝ. Беше му донесла панделка и пъргаво му я окичи. Мислеше да е розова, но се спря на сивкаво-лилава, за да му подхожда. После придърпа един стол, постави го точно пред него, седна и заяви наперено:
– Искам да ми разкажеш приказка!
Прозорецът се оживи. Започна да осветява различни образи навън, а Емануела ги разчиташе с интерес. Понякога, докато виждаше искрящите светли цветове, я озаряваше щастие, друг път се плашеше от притъмнялата картина, а тук там имаше и ярки гневни отблясъци за акцент. Тя следеше внимателно сюжета и прилежно записваше всичко на диктофона си, като добавяше и щипка от неизменния си хумор. Момичето толкова се радваше на случващото се, че се смееше с глас, а прозорецът беше искрено благодарен, че най-после е намерил някой, който да го оцени истински. Радостното вълнение вибрираше в цялата стая. Свободата се завръщаше.
Този път на тръгване тя забеляза колко се е променило всичко наоколо – стаята беше започнала да се пълни с багри и живот. Стори ѝ се толкова по-уютна и приятна.
Така се занизаха седмиците и зимата отмина. Емануела все така си беше единствената, която влизаше в стаята и единствената, която знаеше за промяната.
Един ден тя се изправи пред прозореца и му призна:
– Искам да издадем приказките.
Цветовете в прозореца отново помътняха.
– Зная, че те е страх да не нараниш някой, и съм сигурна, че дори приказките да се харесат на стотици, все ще има някой, който да ги намери за неуместни, някой, който да се засегне... Знам и че те е страх от болката, но аз ще се погрижа да не те докосват! Няма смисъл да се свиваме от страх, за да си оставаме с чиста съвест – така само се лишаваме от живота! А и ако не го направим, ще изгубим и възможността да помогнем на толкова много хора да преоткрият свободата си.
Прозорецът остана неизменно тъмен.
– Виж, и моето положение не е много по-розово от твоето. Цял живот съм вярвала, че единственото, което мога да правя, е да чистя чужди къщи. Но ето, че сега стоя тук и разговарям с теб! И това ако не е превръщане на невъзможното във възможно, не знам кое е! Мисля, че можем да постигнем много заедно! Знам, че можем!
Една искра в стъклото отново просветна и освети една дума от рекламната табела на магазина отсреща: „промяна“.
– Да, промяна! – зарадва се Емануела и прие знака за съгласие.
– Винаги ли си бил такъв сив? – попита тя предпазливо.
Навън едно бебче се огря в искрящи цветове, докато майка му го буташе в количката. Емануела погледна малчугана и майка му с умиление. После я озари прозрение:
– Аха! Докато си бил млад, си бил даже много пъстър. Какви хубави цветове! Виждала съм такива само в дъгата. Какво се случи?
Прозорецът пак започна да осветява отделни елементи от живота навън, а Емануела търпеливо седеше и сглобяваше историята. Тя разбра как хората са разкрили уменията му. Разбра за учените и изследванията, за всички замервания, почуквания и ровичкания в целостта му. Видя наситените тъмни краски. Разбра за силната болка и разкривените образи. Разбра и че тези образи са оказвали негативно влияние на лицата, с които са били свързани.
– Ти сам си избрал сивотата! – възкликна Емануела накрая. – Да, избрал си я, за да не изпитваш повече болка и да не я причиняваш на други... Знаеш ли, всички правим грешки, и после пробваме отново. И отново. И отново. И така провалът се превръща в успех, успехът в провал... Като в танца – така се учим да танцуваме. Няма нужда да сме перфектни... Сега като си се отделил от всички, пак те боли... само че по друг начин... И заедно с това лишаваш и себе си и другите от щастието и радостта, която можеше да изпитвате заедно.
Прозорецът отново посивя и не просветна повече. Емануела го почака още няколко минути и стана да продължи с чистенето, защото времето значително беше напреднало.
– Съжалявам, ако съм те наранила с последните си думи, – заяви тя на излизане,– но го направих, за да разбереш, че може и да ти е по-леко.
За сивия прозорец следващата седмица се оказа много тежка. Този път той не се изгуби в напразни блянове и копнежи за празнични компании, а започна да си спомня. Спомените се връщаха с цялата си болка, завихряха го и после утихваха, за да може да си прости и да продължи нататък. Чак сега прозорецът разбра колко жестоко се е осъждал за грешките си и как си е забранявал всякаква свобода да изрази минаващите през него чувства – само, за да оправдае високите си морални критерии. Тези изисквания, обаче, го бяха докарали единствено до още по-големи провали и ограничения. Ех, ако имаше очи, за да заплаче, сигурно щеше да превърне стаята в езеро, което после да наводни цялата къща. Странно, за пръв път от съществуването му, тази картина го развесели, вместо да го накара да се свие още повече. Все пак стихиите са си стихии – нелепо е да се опитваме да ги спрем!
Следващата неделя Емануела отвори плахо вратата и като видя просветването на прозореца, усмивка озари отново лицето ѝ. Беше му донесла панделка и пъргаво му я окичи. Мислеше да е розова, но се спря на сивкаво-лилава, за да му подхожда. После придърпа един стол, постави го точно пред него, седна и заяви наперено:
– Искам да ми разкажеш приказка!
Прозорецът се оживи. Започна да осветява различни образи навън, а Емануела ги разчиташе с интерес. Понякога, докато виждаше искрящите светли цветове, я озаряваше щастие, друг път се плашеше от притъмнялата картина, а тук там имаше и ярки гневни отблясъци за акцент. Тя следеше внимателно сюжета и прилежно записваше всичко на диктофона си, като добавяше и щипка от неизменния си хумор. Момичето толкова се радваше на случващото се, че се смееше с глас, а прозорецът беше искрено благодарен, че най-после е намерил някой, който да го оцени истински. Радостното вълнение вибрираше в цялата стая. Свободата се завръщаше.
Този път на тръгване тя забеляза колко се е променило всичко наоколо – стаята беше започнала да се пълни с багри и живот. Стори ѝ се толкова по-уютна и приятна.
Така се занизаха седмиците и зимата отмина. Емануела все така си беше единствената, която влизаше в стаята и единствената, която знаеше за промяната.
Един ден тя се изправи пред прозореца и му призна:
– Искам да издадем приказките.
Цветовете в прозореца отново помътняха.
– Зная, че те е страх да не нараниш някой, и съм сигурна, че дори приказките да се харесат на стотици, все ще има някой, който да ги намери за неуместни, някой, който да се засегне... Знам и че те е страх от болката, но аз ще се погрижа да не те докосват! Няма смисъл да се свиваме от страх, за да си оставаме с чиста съвест – така само се лишаваме от живота! А и ако не го направим, ще изгубим и възможността да помогнем на толкова много хора да преоткрият свободата си.
Прозорецът остана неизменно тъмен.
– Виж, и моето положение не е много по-розово от твоето. Цял живот съм вярвала, че единственото, което мога да правя, е да чистя чужди къщи. Но ето, че сега стоя тук и разговарям с теб! И това ако не е превръщане на невъзможното във възможно, не знам кое е! Мисля, че можем да постигнем много заедно! Знам, че можем!
Една искра в стъклото отново просветна и освети една дума от рекламната табела на магазина отсреща: „промяна“.
– Да, промяна! – зарадва се Емануела и прие знака за съгласие.
Девойката с ентусиазъм се зае с нелеката задача да търси издатели и финансиране, да води преговори и да печели съмишленици, за да осъществи мечтата си. Налагаше се да минава през редица турбуленции, хаос и разнообразни трудности.
Понякога да е мека и сговорчива, друг път твърда и безцеремонна.
Ето, че един ден книгата стана реалност, а после и следващата, и следващата.
В крайна сметка произведенията така се харесваха, че скоро Емануела успя да откупи къщата с Прозореца. И така да изпълни желанието на своя приятел в стаята да посреща само хора, които са в състояние да ценят даровете му. А междувременно той беше добил устойчивостта да приеме, че е добре понякога в живота му да има и такива, които биха го уязвили, за да го провокират да се опознава и развива все повече и повече.
