 |
рисунка Мариана Сърбова
по идея на https://i.gy/morality/ |
Настъпи октомври – време, в което в големите планини есента връхлиташе с поривистите си ветрове и смразяващи нощи. Време, в което всички живи същества отривисто се подготвяха за зимата, запълвайки запасите си и оправяйки домовете си. И някъде там в създалото се оживление, Ана тъкмо се беше сгромолясала на земята за пореден път. Перата ѝ се вееха опърпани на вятъра, а краката и главата ѝ се преплитаха някъде отдолу в прахта. Младата орлица бе претърпяла поредния си неуспех в търсене на общност от птици, към които да принадлежи. Птици с подобни на нейните интереси и светоглед, за да не се налага отново и отново да се чувства като пълен чужденец сред множество себеподобни. Мислеше, че този път поне измежду враните ще може да намери сродни души, знаейки колко задружни са те. – Правилното летене е с дясното крило нагоре, – мъдро я съветваше едната врана.
– В никакъв случай не трябва да пикираш! – тревожно я възпираше друга.
– За какво ти е този голям клюн? Малката човка е далеч по-удобна!
– Да, разбира се, – казваше орлицата и веднага се захващаше да изпълнява всички заръки – да си затъпява ноктите и да си изстъргва човката. Внимаваше да не се изпусне да пикира, дори започна да се усъвършенства в летенето с дясното крило нагоре.
– Виж, ако не можеш да летиш назад като мен, то още си много зелена, за да летиш. – заключваше тарторът на групата.
– Да, да, да – усърдно кимаха останалите.
