Взаимоотношенията в партньорските връзки - от хармония и дисхармония към възстановяване

Щастието в партньорските връзки - от хармония към дисхармония

Щастието, за което мечтаем, често е свързано с партньор, с когото да го споделяме. И разбира се, влизаме в партньорска връзка с надеждата тя да се развива добре – човекът до нас да ни допълва, да ни прави щастливи и дори да ни помогне да загърбим всички онези неприятни моменти на болка и разочарование от миналото. 

В началото на една връзка като че ли в стомаха ни пърхат пеперуди, преливаме от любов – открили сме сродната си душа. 

Само няколко месеца по-късно взаимоотношенията започват да прогресират от хармония в дисхармония. Започваме да виждаме все по-ясно в какви илюзии сме се оплели. Всъщност този човек се оказва изкусно обучен да забива копията си в най-болезнените ни рани и в зависимост от тежестта и големината на травмите, които носим, в крайна сметка може да се окажем на изключително тъмно и безнадеждно място. Възможно е да се чувстваме като в капан, да не изпитваме грам любов и да се чудим какво изобщо правим в тази връзка. Културата ни, за съжаление, не ни е оставила много инструменти, с които да се справим с това страдание. Неслучайно толкова връзки приключват с дистанцирани и враждебни партньори, независимо дали те избират да се разделят или да продължат живота си заедно. 

Това, обаче, съвсем не означава, че връзката им е лоша. Напротив – това е характерът на всяка връзка. Тя ни дава ясна картина как работи системата ни от вярвания и по един не особено приятен начин ни помага да се изправим пред загърбените си болезнени чувства, за да прекратим страданието в дългосрочен план. Така можем да се свържем с вътрешния си мир, свободата, хармонията и да изпитаме зрялата и знаеща любов, с която да изберем да  обичаме себе си и партньора си, заедно с недостатъците и несъвършенствата. 

В тази зряла любов няма врагове, няма победители и губещи, няма старание да доказваме правотата си, да контролираме другия или да отвръщаме на ударите. Има ясното разбиране, че в партньорството си сме на една страна и в интерес и на двама ни е да поддържаме пространството помежду ни чисто и в порядък.

 

Стъпки за възстановяване на хармонията във връзката

Какво би ни помогнало да устоим на импулса да влезем в битка или да избягаме, когато се почувстваме изоставени, потиснати или обидени, докато човекът срещу нас ни крещи в лицето или ни залива със студеното си недоволство? Има няколко стъпки, които бихте могли да следвате:

• На първо място разбирането, че в партньорството няма виновни и невинни. Партньорите взаимно обслужват нагласите си – всеки един потенциален партньор може да бъде възприет като партньор само, ако прилича на вече съществуващия вътрешен образ. Влюбването, само по себе си, е в основата на тази реципрочност –  резонансът на вибрационните честоти, на които са настроени и двамата партньори. С тази осъзнатост мога да вляза в емоционалната върхушка с благодарност, че човекът насреща настойчиво ми показва над какво имам да работя и същевременно с това ми помага да поддържам любопитството за ползите от излекуването на потиснатите чувства. Не забравяйте, че за да живеете в хармонични отношения, трябва да се научите да идентифицирате вашите повтарящи се модели - вашата хореография.

• Следващата значима задача е да разбера коя част от мен е поела командването – дали мога да остана присъстваща и наблюдаваща в центъра си или се нося на вълната на емоцията на ранената си част. Важно е да преценя дали виждам ясно драмата, разиграваща се между негативните ни образи – какво вижда в мен партньора ми и какво виждам аз в него; как реагирам; и най-вече мога ли да запазя вътрешното си спокойствие и да говоря от позицията на зрялата си част или емоциите са твърде интензивни и имам нужда да се отделя от случващото се, за да си възвърна спокойствието.  Мога ли да съм центрирана и неутрална,  със знанието, че това са само образи, докато виждам, например, партньора си като налагащ се, депресиран или пък изискващ и критикуващ. ….

• После е нужно да обърнем внимание на това как реагира партньорът, когато му “подадем ръка” – например, ако е имал труден ден - да отправя предложение за почивка и съвместен разговор. Възможно ли е да общуваме осъзнато или човекът срещу нас прави опити за отблъскване на диалога. Не е здравословно да настоявате, ако виждате, че той или тя не е в състояние да се успокои. По-добрият вариант е да се отдръпнете, докато бурята премине, без да се позволявате лошият ден на единия да афектира върху деня на другия. 

• Избягвайте да генерализирате - не попадайте в капана на приемането, че другият човек просто „е“ по този или онзи начин. Поставете себе си в картинката и проверете какво бихте могли да направите по различен начин, за да предизвикате различен отговор от отсрещната страна. Запитайте се как можете да се освободите от заседналия модел във връзката ви като бъдете креативни, забавни и дори игриви?

• И накрая, ако искате да разчупите неблагоприятната динамика и да получите повече от връзката си, опитайте да дадете това, което искате. Вместо да се оплаквате, че вече не се забавлявате, например, организирайте вечер навън. Не можете да контролирате партньора си, но сте в състояние да повлияете на взаимодействието помежду ви, като промените собственото си поведение. Това се нарича работа върху връзката ви.

 

5-те езика на любовта

Любовта, която понякога се губи „в превода“

Случвало ли ви се е да давате всичко от себе си за човека до вас, а той да изглежда... недоволен или самотен? Сякаш говорите на различни езици, въпреки че думите са едни и същи.

Гари Чапмън открива нещо много освобождаващо: обичта не е просто чувство, тя е език. И точно както не можем да разберем някого, който ни говори на език, който не владеем, така и сърцето ни понякога не „чува“ обичта, ако тя не е поднесена по неговия специфичен начин.

ПАДНАЛАТА ОРЛИЦА или Приказка за собствената ценност

 

рисунка Мариана Сърбова
по идея на https://i.gy/morality/

     Настъпи октомври – време, в което в големите планини есента връхлиташе с поривистите си ветрове и смразяващи нощи. Време, в което всички живи същества отривисто се подготвяха за зимата, запълвайки запасите си и оправяйки домовете си. И някъде там в създалото се оживление, Ана тъкмо се беше сгромолясала на земята за пореден път. Перата ѝ се вееха опърпани на вятъра, а краката и главата ѝ се преплитаха някъде отдолу в прахта. Младата орлица бе претърпяла поредния си неуспех в търсене на общност от птици, към които да принадлежи. Птици с подобни на нейните интереси и светоглед, за да не се налага отново и отново да се чувства като пълен чужденец сред множество себеподобни. Мислеше, че този път поне измежду враните ще може да намери сродни души, знаейки колко задружни са те.
        – Правилното летене е с дясното крило нагоре, –  мъдро я съветваше едната врана.
        –  В никакъв случай не трябва да пикираш! – тревожно я възпираше друга.
        –  За какво ти е този голям клюн? Малката човка е далеч по-удобна!
        –  Да, разбира се, – казваше орлицата и веднага се захващаше да изпълнява всички заръки –   да си затъпява ноктите и да си изстъргва човката. Внимаваше да не се изпусне да пикира, дори започна да се усъвършенства в летенето с дясното крило нагоре.
      – Виж, ако не можеш да летиш назад като мен, то още си много зелена, за да летиш. – заключваше тарторът на групата.
       –  Да, да, да – усърдно кимаха останалите.
      

Приказка за сивия прозорец или Моралът и страхът да не бъдеш „лош“

рисунка Мариана Сърбова
по идея на https://i.gy/morality/

        Някъде в големия град на една среднооживена улица в една средноголяма сграда имаше един особен прозорец –  един такъв лъскав, прав, безупречно чист и прилежно уплътнен, изряден прозорец. Човек би си помислил, че това би бил перфектният прозорец за всяка една стая, ако не се вгледаше по-внимателно, за да разбере, че през него всичко се виждаше посивяло. Прозорецът не знаеше какво го кара да губи цветовете и толкова много се притесняваше от тази своя особеност, че цветовете още повече посивяваха и помътняваха, а понякога дори напълно изчезваха.

        Имаше дни, в които той си мечтаеше да си има компания – хората с удоволствие да присядат край него, да чува глъчка и весел детски смях, но това никога не се случваше. Стоеше си сам в празната стая, която с времето започна да посивява също като него. И сигурно така и щеше да си остане, ако един ден една млада чистачка не беше нахълтала в посивялото помещение, без изобщо да има представа, че не ѝ е позволено да влиза.

ЩАСТИЕТО НЕ Е ДЕСТИНАЦИЯ, ТО Е СЪСТОЯНИЕ, В КОЕТО СМЕ ПО ЦЕЛИЯ ПЪТ

„Щастието не може да бъде достигнато, притежавано, спечелено, носено или консумирано. Щастието е духовното преживяване да живееш всяка минута с любов, благодат и благодарност.“  

Денис Уейтли

 
         Сигурно на всеки се е случвало да изпитва неудовлетворение или да загуби смисъл и да му се иска да се чувства по-щастлив. И в момента, в който поставим щастието си като крайна цел, то като че ли напълно ни се изплъзва изцяло – става далечно и недостижимо. Щастието всъщност не е нещо, към което да се стремим, то е комплексно чувство, дълбоко лично и субективно преживяване, което се описва като състояние на благополучие, удовлетворение или радост. И въпреки че няма универсално решение и всеки път е индивидуален и уникален има няколко основни принципи, които, бидейки следвани, поддържат човек в това състояние.