Ролите, които играем

Когато любовта се превърне в игра на оцеляване

Когато в една връзка не е безопасно да изразиш свободно мислите и чувствата си, хората не се държат автентично.

Те започват да оцеляват.

И вместо да бъдат себе си, влизат в роли.

Роли, които им дават усещане за контрол.
Или защита.
Или принадлежност.

Проблемът е, че тези роли поддържат напрежението, вместо да го решават.

Триъгълникът на драмата: 

защо се въртим в едни и същи конфликти

Може би тази ситуация ви е позната:

Един обвинява.
Друг се защитава.
Трети “оправя нещата”.

И после ролите се сменят.

Това е т.нар. Триъгълник на драмата – динамика между три роли:

Жертвата      

„С мен винаги става така.“

Чувства се безпомощна. Чака някой да я спаси.

Но не поема реална отговорност.

Насилникът 

„Ти си виновен.“

Критикува, обвинява, напада, за да се почувства силен или прав.

Под маската на сила често стои страх.

Спасителят 

„Аз ще оправя всичко.“

Помага дори без да е поискано.

Живее през нуждите на другите. Поддържа Жертвата зависима и неспособна да порасне

И най-важното — тези роли се разменят.

Насилникът става Жертва. Жертвата става Спасител. Спасителят става Насилник, когато помощта му не бъде оценена.

Така конфликтът никога не приключва.

Приказка за сивия прозорец или Моралът и страхът да не бъдеш „лош“

рисунка Мариана Сърбова
по идея на https://i.gy/morality/

        Някъде в големия град на една среднооживена улица в една средноголяма сграда имаше един особен прозорец –  един такъв лъскав, прав, безупречно чист и прилежно уплътнен, изряден прозорец. Човек би си помислил, че това би бил перфектният прозорец за всяка една стая, ако не се вгледаше по-внимателно, за да разбере, че през него всичко се виждаше посивяло. Прозорецът не знаеше какво го кара да губи цветовете и толкова много се притесняваше от тази своя особеност, че цветовете още повече посивяваха и помътняваха, а понякога дори напълно изчезваха.

        Имаше дни, в които той си мечтаеше да си има компания – хората с удоволствие да присядат край него, да чува глъчка и весел детски смях, но това никога не се случваше. Стоеше си сам в празната стая, която с времето започна да посивява също като него. И сигурно така и щеше да си остане, ако един ден една млада чистачка не беше нахълтала в посивялото помещение, без изобщо да има представа, че не ѝ е позволено да влиза.

ЩАСТИЕТО НЕ Е ДЕСТИНАЦИЯ, ТО Е СЪСТОЯНИЕ, В КОЕТО СМЕ ПО ЦЕЛИЯ ПЪТ

„Щастието не може да бъде достигнато, притежавано, спечелено, носено или консумирано. Щастието е духовното преживяване да живееш всяка минута с любов, благодат и благодарност.“  

Денис Уейтли

 
         Сигурно на всеки се е случвало да изпитва неудовлетворение или да загуби смисъл и да му се иска да се чувства по-щастлив. И в момента, в който поставим щастието си като крайна цел, то като че ли напълно ни се изплъзва изцяло – става далечно и недостижимо. Щастието всъщност не е нещо, към което да се стремим, то е комплексно чувство, дълбоко лично и субективно преживяване, което се описва като състояние на благополучие, удовлетворение или радост. И въпреки че няма универсално решение и всеки път е индивидуален и уникален има няколко основни принципи, които, бидейки следвани, поддържат човек в това състояние. 

Когато детето започне да се държи непоносимо

Дори и в най-любящите семейства възникват ситуации, в които децата се държат невъздържано и грубо към околните или към себе си. Някои деца послъгват, други си взимат чужди вещи, а трети нападат с физическа или вербална враждебност. Често родителите са озадачени от поведението им. „Не знам какво ѝ става“, „Той не е такова дете“ споделят майки, а други направо смятат, че децата им по принцип се държат изключително неправилно. Често са обидени и огорчени, че всичките им усилия да се справят със ситуацията отиват напразно, а взаимоотношенията им се превръщат във влакче на ужасите, вместо в щастлива и хармонична идилия.

Играта – най-добрият начин да помогнем на децата да се справят с проблемите си

Снимка Pezibear от Pixabay

Всяко дете обича да играе.
Различават се само формите на игра. Независимо дали ще редят кукли или кули, дали ще влизат във въображаеми битки или истински словесни сражения с вас, дали ще искат да играят на магазин, училище или семейство, или ще разиграват куп други реални или измислени сюжети, децата имат нужда от играта. Те влизат в света на фантазията, за да преразгледат събития, които по един или друг начин са ги докоснали. Поставяйки пред себе си въображаемите герои и приемайки техните роли, те открояват случките от реалността, които са ги зарадвали, разтревожили, натъжили, разгневили, за да ги видят от по-различна перспектива и за да намерят нови стратегии за справяне с тях. При това със завидно усърдие те разглеждат една и съща тема отново и отново, докато намерят задоволително разрешение.

Как да помогнем на децата да изградят увереност и самоуважение

Често като родители мислим, че знаем по-добре от децата какво е най-подходящо за тях и определяме какво да правят, как да изглеждат, какво да консумират, какво да кажат и т.н. В повечето случаи това наистина е така, защото имаме повече житейски опит и знания, но не винаги. В желанието си да дадем най-доброто на децата си забравяме, че възможността те да взимат самостоятелно решения им осигурява вътрешна сила, увереност и усещане за лична отговорност. Единствено те знаят какво ги вълнува, ентусиазира и радва и ако ги подтикваме да се развиват в друга посока, в крайна сметка много е вероятно да се чувстват нещастни и неудовлетворени. Освен това, когато решаваме вместо тях, те постепенно започват да се спират да правят дори най-незначителните избори от страх да не се окажат погрешни.

Чудо

Беше късна пролет. Слънцето прежуляше лицето на Мария през прозореца, а ароматът на люляк обгръщаше цялата стая. Две калдаринки припяваха нежно под стряхата. Обаче Мария не забелязваше нищо от това. Малкото ѝ личице се бе сбръчкало напред, очите ѝ прерязваха пространството като лазер. Мислите ѝ се въртяха в кръг около малкото ѝ телце и не ѝ даваха мира:

„Не може да постъпва така с мен! Само да ми заповядва какво да правя. А кога ще играем? Та тя никога не е играла с мен! Каква майка е изобщо?

Въпрос на отговорност

Стела беше добре възпитано младо момиче, което растеше много загрижено за всички около нея. Я някое вранче да падне от гнездото, Стела внимателно ще го вдигне и дори храна ще му донесе. Я някое дете от блока се наранеше, Стела първа се озоваваше при него да промие раната и да го превърже. Дори когато приятелчето ѝ Боби се сдърпаше с родителите си, Стела все намираше начин да го успокои и да го примири с тях.

Чудесата са възможни

- Ханса, защо не можем да летим?
- Защото сме големи и тежки, Лори.
- А как се става малък и лек, че да започна да летя?
- Мечките не летят, Лори.
- Вечно тези ограничения! – въздъхна Лори и се затътри тромаво към поточето.

Лов

Рисунка JL G от Pixabay

Беше късна есенна вечер. Децата на животните отдавна спяха под топлата майчина прегръдка, а листата на дърветата пееха и танцуваха под съпровода на Северняка.
Едно малко тигърче се размърда. Надигна муцунка и задуши въздуха наоколо. Мирисът на майка му беше избледняващ спомен. Тя ловуваше някъде там, дълбоко в гората. Ех как му се искаше сега и то да дебне редом с нея, вперил поглед в закуската си. Как мечтаеше за онова усещане, в което всички сенки избледняват, целият останал живот изчезва и остават само двамата с плячката – дишащи, движещи се, вибриращи в едно.

СРАМ

Изображение: Ивилина Зафирова

Вината и срамът са главни средства за социализация според Йонтеф. Когато едно дете прави нещо, което е наистина неприемливо, като например нараняване на друго дете, заобикалящите учат детето, че това поведение е лошо. Когато детето прекрачи границите на уместност, провали или разочарова другите, чувството на реакция е срам. Срамът е влияние върху същността на човека. Той е част от процеса на промяна в нормалното развитие, когато съответства адекватно на ситуацията и не е преувеличен, прекалено суров или представлява глобално обвинение към човека.

Градивна ли е критиката?

 

Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана:

„Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите дела и лошите. Да знаеш, днес ги разглеждахме и тази за лошите постъпки беше пълна с листчета, а в другата нямаше нито едно!“

Натъжих се. Определено не вярвах, че децата не са способни на добрини, напротив, те са много мили и отзивчиви. Натъжих се, защото никой в класа им няма очи да ги забележи; защото това не е изолиран случай само в един клас, това е масова практика.