„Не може да постъпва така с мен! Само да ми заповядва какво да правя. А кога ще играем? Та тя никога не е играла с мен! Каква майка е изобщо?
Скапана!...Ще види тя като не изляза от стаята. Кой ще ѝ прислужва тогава!“
Дълго време Мария стоя с тях и погледът ѝ леко взе да помръква. Започнаха да се навъртат и други: „Тя всъщност изобщо не ме обича. Не я е грижа за мен, не ме иска! Защо тогава ме е родила? Да ме измъчва ли?“
И сигурно още дълго щеше да се дави така в самотата си, ако една гугутка не бе кацнала на прозореца. Мария се загледа с интерес – единственото живо същество, дръзнало да се приближи към нея, макар и през стъклото. Гугутката закрачи наперено по перваза. Явно се приготвяше за среща, защото започна усърдно да си приглажда перцата по крилете и да си дуе гушата.
„Каква суета!“, си каза развеселена Мария.
Тоалетът отне доста време. Най-накрая на прозореца кацна още една гугутка и играта започна. Една крачка напред, три назад, после още четири напред и всичко придружено с надувки, надвесване една към друга и гугу- разговор.
„Какво ли си казват?“, мислеше си Мария, „Дали, че се обичат или се карат? А може би и двете. Опипват границата помежду си и проверяват кой докъде може да стигне.“
После в миг и двете отлетяха. Танцуваха във въздуха в спирали. Приближаваха се, раздалечаваха се и пак се събираха накрая. Мария ги загледа за дълго, докато напълно се стопиха като мънички сиви точки в далечината. А тя остана изпълнена с красотата на връзката им.
Изправи се, преизпълнена със смелост и решимост, излезе от стаята и отвори тихо вратата на кухнята. Там стоеше тя, погълната от готвенето, миенето и плановете си в главата.
– Чуй ме, – заговори Мария дръзко, – искам да играем!
Майка ѝ не се обърна, но пък ѝ отговори някак с доза по-меко:
– Много съм заета, Миме. Нужно е да сготвя и изчистя, после и прането да нагъна.
– Е добре, ще ти помогна. Аз ще готвя тук, за да стане бързо. После ще играем, а прането и чистенето няма да избягат.
Майка ѝ въздъхна тежко. Минаха ѝ мисли, че още е малка и само ще усложни нещата, ала нещо в решимостта ѝ я подтикна да се съгласи, без да се оплаква.
– Какво ще готвим? – пита я Мария
– Мусака. Има да се белят картофи и да се нарежат ситно.
– Чудесно. Веднага се залавям! Само от сега да знаеш, че не приемам никакви критики. Ясно?
– Този тон не ми харесва. Уважението ти къде е?
– Покажи ми го ти първа, за да се науча да го ползвам.
Майката отново замълча. Уморена беше. Не желаеше да спори.
„Явно договорът ни е вече сключен.“, засия Мария победоносно.
– Съгласна? – пита я за по-сигурно.
– Да, съгласна. –майката отново въздъхна.
Двете се трудиха усърдно и храната стана бързо. Даже малко удоволствие взе, че им достави да са заедно в процеса. Възможности за разправии също имаха богати, но избраха да не нагазват за момента в това дълбоко блато.
– Хайде вече да играем! – весело изчурулика Мария в момента, в който пъхна във фурната тавата.
– На какво искаш да играем?
– Да се гоним.
– О, не си ли вече голяма за това?
– Не, не съм! – и лицето ѝ помръкна. Все пак се постара да измисли друго. – Може да играем с топка.
– Вкъщи? Не! Излезте с баща си, аз ще си почина малко.
– Мамо! Обеща ми!
– Обещах ти, но съм уморена вече и на нищо май не искам да играя.
– Как така не искаш? Хайде, аз ще ти покажа! – отговори Мария, вглеждайки се в тъгата в дълбоките ѝ очи. – Ще бъдем мимове. Като начало ти ще ме повтаряш!
Майка ѝ видя, че вече няма накъде да бяга. Как успя изобщо да ѝ обещае! Стисна зъби и изрече:
– Е добре, хайде да те видя що за мим си. – и започна с играта, макар и доста неохотно.
Някак случи се магия. Щом започнаха, играта ги увлече, като в танц се заизвиваха телата. Имитираха животни, хора смяха се лудешки. Мария за пръв път от цяла вечност видя майка си, преизпълнена с радост и така здраво я прегърна, че за малко въздухът да ѝ секне.
– Мамо, отново те намерих! – просълзи се тя накрая.
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
