неделя, 25 август 2019 г.

Чудо


Беше късна пролет. Слънцето прежуляше лицето на Мария през прозореца, а ароматът на люляк обгръщаше цялата стая. Две калдаринки припяваха нежно под стряхата. Обаче Мария не забелязваше нищо от това. Малкото ѝ личице се бе сбръчкало напред, очите ѝ прерязваха пространството като лазер. Мислите ѝ се въртяха в кръг около малкото ѝ телце и не ѝ даваха мира:

„Не може да постъпва така с мен! Само да ми заповядва какво да правя. А кога ще играем? Та тя никога не е играла с мен! Каква майка е изобщо?


Скапана!...Ще види тя като не изляза от стаята. Кой ще ѝ прислужва тогава!“

Дълго време Мария стоя с тях и погледът ѝ леко взе да помръква. Започнаха да се навъртат и други: „Тя всъщност изобщо не ме обича. Не я е грижа за мен, не ме иска! Защо тогава ме е родила? Да ме измъчва ли?“

И сигурно още дълго щеше да се дави така в самотата си, ако една гугутка не бе кацнала на прозореца. Мария се загледа с интерес – единственото живо същество, дръзнало да се приближи към нея, макар и през стъклото. Гугутката закрачи наперено по перваза. Явно се приготвяше за среща, защото започна усърдно да си приглажда перцата по крилете и да си дуе гушата.

„Каква суета!“, си каза развеселена Мария.

Тоалетът отне доста време. Най-накрая на прозореца кацна още една гугутка и играта започна. Една крачка напред, три назад, после още четири напред и всичко придружено с надувки, надвесване една към друга и гугу- разговор.

„Какво ли си казват?“, мислеше си Мария, „Дали, че се обичат или се карат? А може би и двете. Опипват границата помежду си и проверяват кой докъде може да стигне.“

После в миг и двете отлетяха. Танцуваха във въздуха в спирали. Приближаваха се, раздалечаваха се и пак се събираха накрая. Мария ги загледа за дълго, докато напълно се стопиха като мънички сиви точки в далечината. А тя остана изпълнена с красотата на връзката им.

Изправи се, преизпълнена със смелост и решимост, излезе от стаята и отвори тихо вратата на кухнята. Там стоеше тя, погълната от готвенето, миенето и плановете си в главата.

– Чуй ме, – заговори Мария дръзко, – искам да играем!

Майка ѝ не се обърна, но пък ѝ отговори някак с доза по-меко:

– Много съм заета, Миме. Нужно е да сготвя и изчистя, после и прането да нагъна.

– Е добре, ще ти помогна. Аз ще готвя тук, за да стане бързо. После ще играем, а прането и чистенето няма да избягат.

Майка ѝ въздъхна тежко. Минаха ѝ мисли, че още е малка и само ще усложни нещата, ала нещо в решимостта ѝ я подтикна да се съгласи, без да се оплаква.

– Какво ще готвим? – пита я Мария

– Мусака. Има да се белят картофи и да се нарежат ситно.

– Чудесно. Веднага се залавям! Само от сега да знаеш, че не приемам никакви критики. Ясно?

– Този тон не ми харесва. Уважението ти къде е?

– Покажи ми го ти първа, за да се науча да го ползвам.

Майката отново замълча. Уморена беше. Не желаеше да спори.

„Явно договорът ни е вече сключен.“, засия Мария победоносно.

– Съгласна? – пита я за по-сигурно.

– Да, съгласна. –майката отново въздъхна.

Двете се трудиха усърдно и храната стана бързо. Даже малко удоволствие взе, че им достави да са заедно в процеса. Възможности за разправии също имаха богати, но избраха да не нагазват за момента в това дълбоко блато.

– Хайде вече да играем! – весело изчурулика Мария в момента, в който пъхна във фурната тавата.

– На какво искаш да играем?

– Да се гоним.

– О, не си ли вече голяма за това?

– Не, не съм! – и лицето ѝ помръкна. Все пак се постара да измисли друго. – Може да играем с топка.

– Вкъщи? Не! Излезте с баща си, аз ще си почина малко.

– Мамо! Обеща ми!

– Обещах ти, но съм уморена вече и на нищо май не искам да играя.

– Как така не искаш? Хайде, аз ще ти покажа! – отговори Мария, вглеждайки се в тъгата в дълбоките ѝ очи. – Ще бъдем мимове. Като начало ти ще ме повтаряш!

Майка ѝ видя, че вече няма накъде да бяга. Как успя изобщо да ѝ обещае! Стисна зъби и изрече:

– Е добре, хайде да те видя що за мим си. – и започна с играта, макар и доста неохотно.

Някак случи се магия. Щом започнаха, играта ги увлече, като в танц се заизвиваха телата. Имитираха животни, хора смяха се лудешки. Мария за пръв път от цяла вечност видя майка си, преизпълнена с радост и така здраво я прегърна, че за малко въздухът да ѝ секне.

– Мамо, отново те намерих! – просълзи се тя накрая.




Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...