– Не! Tака ще стои тази клечка! – провикна се Лиза.
– Добре, щом искаш. – опита се да я успокои сестра ѝ.
– И после ще се наредят така, че тук ще се образува влакче. С влакчето ще пътуваме надалече, много надалече – там, където никога не сме били….
На Яна ѝ хрумна да спомене, че ще е нужно да поставят първо релси, но после избра да не спори с малкия диктатор. И все пак хич не ѝ харесваше да удовлетворява само желанията на сестра си.
– Май много добре знаеш какво искаш да направим. – отбеляза леко язвително тя.
– Да, разбира се. Всичко ми е ясно. А утре ще ходим за риба. На голямото езеро на брега на океана. Може и русалки някъде да видим.
– Ами ако аз не искам?
– Как така не искаш? Ще ти бъде много интересно! Кога за последно ходи за риба на брега на океана?
– Лиза, тази игра вече не ми се играе. Искам да поскачам на въже или да се забавлявам навън с децата.
– Ти си лоша! Махай се! Като големите и ти взе да ставаш! Сама ще си играя, щом не искаш…
И така свирепо я погледна с присвити устни чак до бяло, че Яна, без дори да се замисли, побърза тихичко да се оттегли.
– И без друго никой не ми трябва! Сам самичка мога да играя. – преповтаряше си Лиза, докато горещите сълзи се стичаха по бузите ѝ в две редици. Не разбираше защо всички я отбягват. Та нали идеите бяха толкова интересни.
– Зайче, - влезе дядо ѝ, без да чука. – Я, та ти си плакала. Кой ги затъркаля тези палави сълзички по нещастното ти личице?
– Кака не желае да играе с мен. Сега съм сам самичка. Вънка искала да бъде…
– Е, щом иска, нека ходи. Мен ще ме пуснеш ли в играта?
– Да! Чудесно! Ето тук ще си машиниста, после ще пътуваме към горичката насреща. Ти ще кажеш: „Опаа, влакът спря. Авария на пътя!“
– Мила, нека аз реша какво да правя.
– Но аз съм измислила всичко вече!
– Значи историята вече ти е съвсем позната, а сега заедно ще измислим нова.
Дядото ѝ се усмихна под мустака и погледна я с топъл поглед. Лиза се запъна и понамуси устни. Прониза го с поглед го и като видя, че усмивката му си остава неизменна, въздъхна шумно. После се уплаши, че и той ще тръгне и се натъжи, че отново само плюшените ѝ играчки, заедно с розовите ѝ тапети и белите завеси, ще са в състояние да чуят приказно-красивите пиеси, които съчинява денонощно. Замисли се. Сетне прошепна тихичко под нослето си:
– Е добре, щом много искаш…
– Хайде, пътниците да се качват! Днеска водим без билети! – дядо ѝ веднага влезе в роля.
Лиза бързо стисна зъби: „Как така без билети! Не може!“. После се обърна към сияещата усмивка на дядо си, с която я зовеше към играта … и направи крачка.
– Качваме се две сърнички, катеричка, таралежче и едно прасенце диво. Пускай бързо парата, машинисте! Карай ни далече към гори непознати!
Играта се завихри. Смяха се, танцуваха и пяха. Най-накрая без дъх останал, дядо ѝ прошепна:
– Е, с двама май е по-забавно.
– Да! – отвърна Лиза с радост.
– Виждаш ли, не е никак нужно вечно ти да водиш.
– Дядо, много те обичам!
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
