 |
| рисунка Мариана Сърбова по идея на https://i.gy/morality/ |
– Правилното летене е с дясното крило нагоре, – мъдро я съветваше едната врана.
– В никакъв случай не трябва да пикираш! – тревожно я възпираше друга.
– За какво ти е този голям клюн? Малката човка е далеч по-удобна!
– Да, разбира се, – казваше орлицата и веднага се захващаше да изпълнява всички заръки – да си затъпява ноктите и да си изстъргва човката. Внимаваше да не се изпусне да пикира, дори започна да се усъвършенства в летенето с дясното крило нагоре.
– Виж, ако не можеш да летиш назад като мен, то още си много зелена, за да летиш. – заключваше тарторът на групата.
– Да, да, да – усърдно кимаха останалите.
Орлицата никога не го беше виждала да лети назад, но си представи, че го е правил и продължи да се опитва да спазва всички предписания. Толкова силно се надяваше да си паснат, че така и не разбра как за пореден път тя изостави себе си, за да им се хареса; как се отказа от силата си, за им позволи да я определят и да я манипулират, както им хрумне; как раздаваше благата си до степен, в която нищичко не ѝ остана – ни щастие, ни гордост. Дори доблестта, че всъщност нищо нередно не бе направила, също се бе изпарила.
Стараеше се максимално, докато накрая силите напълно я напуснаха. Този път така силно се бе залепила към земята, че не вярваше, че изобщо ще може да стане. Очакваше края си.
Зимата безмилостно прилбижаваше. Къде обърка – толкова много внимаваше да не направи някое грешно движение – да не си изпусне гласа да издаде по-силен звук, да не пропусне да направи някакво движение, или пък да бездейства твърде дълго... И накрая все пак беше недостойна да изпълнява правилата и нормите на враните, по същия начин, по който се бе провалила и за тези на орлите, и на соколите и ястребите. Така и не разбираше какво толкова не е наред в нея, че изобщо не се справяше.
– Колко хубаво! – възкликна една видра, докато си въртеше главата в различни посоки, за да може да погледне Ана в очите. – Толкова много ще научиш!
За първи път от падането в съзнанието на орлицата се появи някакъв интерес към живота:
– Какво ще науча? Искам да се науча да съм по-добра птица, за да спечеля уважението на другите птици. Искам да се науча да съм по-всеотдайна, за да заслужа любовта им. И най-вече – искам да знам как да се отърва от тези мои ужасни качества, които всички твърдят, че имам, за да бъда един истински достоен орел!
Видрата я поогледа тревожно, изгриза вървите, с които враните бяха завързали краката ѝ и отсече:
– Май ще трябва помощ... Изчакай тук!
Ана и без друго нямаше как да се движи.
Видрата скоро се върна, водейки един мечок зад нея.
– ХММММ – въздъхна шумно той като видя сюрреалистичната гледка.
– Казах ти - положението никак не е розово! – добави видрата замислено.
„Да, наистина съм тежък случай“, преведе си го Ана и потъна още по-надълбоко в прахта.
Мечокът запристъпва бавно около орлицата, после пое дълбоко въздух и изрева силно в лицето ѝ. Ана усещаше почти като в просъница как струйките въздух я подхващаха и повдигаха, завъртаха и огъваха. Тя изобщо не разбираше какво се случва – къде е горе, къде долу, какво има около нея. Стори ѝ се цяла вечност.
За нейно учудване, когато вихърът утихна, тя усети, че е изправила тялото си и вдигнала главата си, макар все още да не успяваше да стъпи на краката си.
– Свърших. - изговори протяжно мечока и си тръгна.
Ана се загледа в отдалечаващия се силует с благодарност, после насочи поглед към влажните очи на видрата и на свой ред усети влагата в своите:
– Всъщност, по-уплашена съм да умра, без да се познавам и без да съм изживяла нещата, за които мечтая, отколкото да се срамувам от себе си!
– Значи е време да чистене! – усмихна се доволно видрата. – Кои вярвания са ти нужни и полезни, и кои ти пречат?
Ана започна да изучава мислите си, и без друго нямаше какво друго да прави. А те така неспирно бучаха в главата ѝ, че плевенето на ненужните правила и вярвания ѝ носеше огромно облекчение. Разбра, че мислите, които тежат и я свиват, изобщо не ѝ трябват и може спокойно да ги изтрие, а останалите може да пренареди, за да не си пречат - все едно, че прави гнездо.
Видрата честитко я навястяваше, за да ѝ носи храна и вода. Постепенно силите на орлицата се завръщаха, пораснаха ѝ нови нокти и тя успя да стъпи на краката си. Оздравяването ѝ харесваше. Харесваше ѝ, докато не срещнеше някой чужд поглед – я на сърната, я на планинската коза, дори катериците я притесняваха.
Един ден тя се престраши да сподели срама си с видрата:
– Знам какво си мислят за мен – виждат ме като един проскубан, опърпан орел, който вече никога няма да може да лети.
После наведе глава, опитвайки се да преправи крилата си и да пренареди перата си. Вместо да постигне желания резултат обаче единственото, което успяваше беше само да откъсне по още някое друго перо в гнева от безсилието си.
Видрата я погледа известно време съсредоточено, а после предложи:
– За тях не знам, но я кажи ти какво си мислиш за себе си и за околните.
Орлицата потръпна. Опита се да отвори клюна си, за да отговори, но не успя да издаде и звук. За първи път тя разбра до каква степен не се харесваше. Болката премина като светкавица през цялото ѝ тяло. Погледът ѝ помътня, потъна някъде надълбоко, докато очите продължаваха трескаво да се движат наляво надясно.
– Аз не съм това, което другите виждат в мен! – Изписука пронизително тя накрая.
После се поогледа и като че ли за първи път в живота си видя колко красива птица е всъщност. Толкова ѝ олекна – вече нямаше нужда някой отвън да ѝ показва ценността и красотата ѝ.
Малко по малко тя започна да си припомня коя е, колко е силна, колко е специална и колко е великолепна! А перата неусетно израстваха, заглаждаха се и засияваха на прокрадващите се измежду облаците слънчеви лъчи.
– Знам, че сме много различни, – казваше Ана на сърните, които се осмеляваха да я доближат – и изобщо не очаквате да крача сред вас, а да летя високо... но аз не съжалявам, че съм тук. Сега виждам, че животът в подножието е много приятен.
Сърните я гледаха мълчаливо с онзи топъл поглед, който означаваше: разбираме, добре дошла си при нас.
Да, котловината не беше толкова сурова като каменистите върхове - имаше много зеленина и вода, много нови приятелства. Орлицата се чувстваше лека и щастлива - поне през повечето време.
Понякога копнежът по висините тайно се прокрадваше и я теглеше нагоре. Свободата да разпери криле и да се отпусне на въздушната струя, възможността да види цялата земя като на длан и да се впусне стремглаво надолу – колко сладко ... и невъзможно! Не, тя беше забравила да лети, сигурна беше в това! По-добре беше да се радва на това, което има и да не преследва химери, които само ще я направят нещастна.
– До кога ще се стискаш? – попита я веднъж мечока, виждайки помътняването на очите ѝ. – Животът ти е за теб да го живееш, а за останалите – да ги вдъхновяваш да се изправят след паданията и да израстват.
Орлицата отново остана загледана в силуета му, докато се скриваше в боровете. И докато погледът ѝ се рееше след него, тя забеляза как два дрозда се подканваха да се издигнат над дърветата по доста забавен начин. Ана се забърза към тях на подскоци като крачките ѝ ставаха все по-леки и по-леки. Неусетно протегна криле и се отдели от земята. Ех, каква наслада бе да усети отново порива на вятъра! Каква радост да види върховете на боровете!
Тя приветства дроздовете ентусиазирано с няколко писукания и после бавно се приземи. Тялото ѝ силно трепереше – дали от усилието, или от възторга?
Очите на орлицата се усмихнаха – тя не знаеше дали някога щеше да успее да долети до голите скали. Нямаше и представа колко високо всъщност щеше да може да лети, но беше готова да провери до къде може да се протегне. Предстояха ѝ още много предизвикателства и тя ги очакваше с вълнение. Да, Ана очакваше да прави неща, които никога не е мислила, че ще може да прави, да казва неща, които никога не е мислила, че ще може да казва, да живее по начин, който никога не е мислила, че ще може да живее.
