неделя, 12 юни 2022 г.

Идентичност и граници



Бих казала, че идентичността е динамичен процес, обусловен от взаимоотношенията между отделния човек със заобикалящата го среда. Тя има както вътрешно изживяване, търсейки отговора на въпроса „Кой съм аз?“, така и външно – „Къде намирам себе си в света?“, „С какво се идентифицирам?“
Обикновено търсим тези отговори, разглеждайки историята на собствения си живот, психологическите ни характеристики, социалното ни положение и взаимоотношения, възприемания ни потенциал за развитие и не на последно място – образа на физическото ни тяло.
Идентичността ни започва да се формира от ранна детска възраст и придобива най-голяма значимост през пубертета, когато, както Е. Ериксън открива, е възможно да настъпи криза, в която в по-голяма или по-малка степен изпитваме отчуждение и ролева обърканост. След този период идентичността се поддържа, разширява и свива, променя се по време на екзистенциалните кризи, през които преминаваме, до края на живота.
Често, поради нуждата ни от принадлежност, идентифицирането ни с определена група оказва най-голямо влияние върху нашето самосъзнание. Това може да е семейството, приятелския кръг, общността, професионалната група, пола, националността и др. Колкото по-стабилна и сплотена е тази група, толкова по-голям ресурс е тя за нас и толкова по-голяма подкрепа получаваме от нея.
И същевременно, както Гордън Уилър отбелязва, кризата в идентичността на индивида, ще е толкова по-голяма, ако нещо сериозно разклати тази система. Обикновено придържането или непридържането към ценностите и социалния код на тези групи, е основание за подкрепа или съответно на липса на подкрепа, която от своя страна се преживява като срам или заплаха от срам. Срамът капсулира личната идентичност с преживявания на унижение, слабост, неадекватност, а социалната – с вярването „не съм достоен да принадлежа към човешката общност“.
Например, едно дете, стоящо пред лицето на потенциалната загуба на връзка с грижещите се за него, е принудено да приеме за своя идентичност определението, което му дават тези, от които то зависи. Често хора с такава адаптация имат много силен вътрешен критик, свръхчувствителни са към критика и си представят бъдещи критики. Обикновено губят и естествената си жизненост и спонтанност поради силата на вътрешното си убеждение „нещо не е наред с мен“.
Личните граници са тези, които ни помагат да се отделим до известна степен от системите, в които пронадлежим в процеса на израстване, за да поддържаме надежно чувство на индивидуална идентичност в зряла възраст. Те са границата на взаимодействие и задават от една страна мястото, където индивидът свършва и започва другия, а от друга страна – ограниченията на самия контакт и контекста, в който той се случва.
Понякога границите се преживяват като непробиваема стена, друг път може да „експлоадират“ от наситеност. Могат да са усетени като ясни или смътни. Когато няма ясни граници например, се оценя само еднаквостта, а липсва осъзнатостта за индивидуалните различия, които всъщност правят контакта разнообразен и интересен.
Най-ясно очертание на личните граници дава отговорността, а именно „кое е в полето на моята отговорност?“, „кое е чужда отговорност?“ и „кое е отвъд полето на човешкитеотговорности?“.
Вътрешният маркер за нарушаване на границите, когато те вече са изградени, най-често е гнева. Той може да показва на човек, че заобикалящата му среда навлиза твърде рязко и неправомерно в личното му поле. Това става под формата на резки шумове и други остри стимулации на сетивата, под формата на натиск от нечие чуждо желание, помощ, очакване. Тук може да срещнете трудност да кажете „не“ по начин, по който да бъдете чути.
Друг път гневът се възбужда, когато човек не си позволява да заеме пространството, което му се полага. В тази ситуация имате нужда да се изявите, да изкажете мнение или позиция, а не си го позволявате, поради различни страхове и убеждения като например „не е редно да говоря“, „не заслужавам“, „не мога“ и т.н. Нужно е да се престрашите да се изправите срущу страховете си и да преразгледате и промените вярванията, които са свързани с тях. Много е вероятно те да са породени още от детството и отдавна да са неактуални, неадекватни и да работят срещу вас.
Понякога навлизаме неправомерно в чуждите граници от желание да помогнем, или да контролираме ситуацията, или просто да се освобоним от неприятни усещания и емоции. В основата на това движение обикновено стои страх и начинът за справяне е приемане и уважение към собствената си личност и граници, от което къвсем естествено произтича и уважението към другия.

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...