Как сойчето излезе от скривалището си

Рисунка Мариана Сърбова

        В един много тъмен лес, скътало гнездо в една много тъмна дупка в ствола на стар бор, живееше едно малко сойче. То не желаеше много много да поглежда света навън. Страхуваше се. Я някой бухал ще го нападне, я кълвач ще го накълве, я лисица ще го подгони. Не, навън определено не беше добро място за него. А дойдеше ли зимата  – онези безкрайни виелици, онзи сковаващ студ и липса на храна, тогава животът наистина ставаше безумно труден за младото сойче. Всеки ден беше изпитание за него. Изпитание, което то успешно преминаваше вече втора година.
 
       Сойчето не помнеше много добре как се беше озовало в тази дупка. Майка му го избута от дома им предната есен с двамата му братя и двете му сестри – време им било да стават самостоятелни. И то някак попадна тук. Тогава дупката му се стори уместна – търсеше нещо скришно и защитено. Тогава не забеляза, че наоколо няма други сойки, а и други птици всъщност много не се мяркаха. Просто се нанесе и си заживя в самота. Някак свикна с дупката и изобщо не му хрумваше да си търси нещо по-добро за себе си. Така си минаваха ден след ден – в търсене на храна и избягване на опасности. Единствено песента на чучулигата в далечината му напомняше, че и той някога бе пял до насита като малък.

        И ето, че втората зима в живота му се проточи значително повече, отколкото можеше да предположи. В един слънчев мразовит ден, когато запасите със семена и ядки вече от цяла седмица бяха привършили, то почти умряло от глад се принуди да вземе крайни мерки. Излезе от сигурната си дупчица и плахо се огледа – никакви грабливи птици, дори невестулка не се виждаше даже. Разпери крила и хвръкна на близкото клонче. Храна обаче също не се виждаше. Снегът все още се беше разперил по земята така, че покриваше всичко с тънката си пелерина.

        „Добре, ще потърся на близката полянка“, помисли си сойчето. „Там може да е грейнало слънцето и да се е показало някое и друго зрънце.“………

        – Гааа, тебе ще те чакат семената – присмя му се старата врана. – Тук отдавна обрахме всичко, което ставаше за ядене. Ако си гладен, ще ти се наложи да отидеш до полето.

        – Полето!?! – изписка с ужас сойчето. – Там на открито?

        Затрепера цялото. То знаеше, че извън гъстите клони дебнат хиляди опасности. Майка му го беше учила никога да не ходи на открито. Я ястреб, я някое диво куче ще го схрускат за секунди, няма да може да се усети даже.

        Все пак гладът си казваше думата. Събра цялата си смелост и запрелита от клонче на клонче към полето. Веднъж стигнал, се скри в един голям храст и се заоглежда. Наистина там вън снегът се беше оттеглил. Чуваше се весел глъч на птичета, които радостно похапваха непокълналите семенца. Гледката бе така омайна, че сойчето напълно забравило заръките на майка си, се впусна в радостната надпревара. Похапваше в блаженство, заобиколен от свраки, косове и от врабчета.

        – Пиу-пиу, – чу познат глас. – Ти май си нов тук. Не сме те виждали.

        Беше сойка също като него. Каква радост! Младото сойче остана възхитено от щастливата случайност.

        – Да, идвам от гората, – побърза да отговори той и за първи път от цяла вечност чу мелодичността в гласа си.

        – Онази мрачната гора ли? – Попита сойката леко притеснена. – Онази, дето слънцето не може да се прокрадне през клоните, за да достигне земята? Как си оцелял там?

        Сойчето въртеше големите си очи в почуда. Че нали беше скрит там в тъмното и непристъпното. Защо ли тази млада сойка смяташе, че е опасно?

        – Какво искаш да кажеш? – пита на свой ред то. – Вие не живеете ли в гората?
    
         О, не. Разбира се, не в тази. Мама ни е казвала никога да не ходим там. Бухали и сови ще ни изскочат в засада и ще ни излапат, без да се усетим. Ние живеем ей там в буковата горичка до селото. Хората добре ни пазят.

        – Хората? – сойчето остана още по-изненадано. – Тези огромни същества, които не се спират пред нищо? Ами те не са ли още по-опасни?

        – А, не. Стига да не им се пречкаме, и те не ни тормозят. Даже се спират да ни слушат песните. Единствено от ястребите трябва да се пазим.

        И още не изрекла приказката си до края, друга сойка викна:

        – Крийте се! Ястреб!

        Сойчето замръзна. Не знаеше какво да прави. Беше отишъл твърде далече от тъмната гора. Къде да се скрие? Ех, да беше послушал мама… Сега всичко беше свършено... И то точно, когато намери сродни другари!

        Изведнъж нещо силно го дръпна. „Край“, помисли си то.

        Беше младата сойка.

        – Идвай с мен! – му прошепна тихо, но твърдо тя. – Под буците пръст няма да ни види!

        И наистина ястребът ги подмина и отлетя надалеч. Всички птици отново зачуруликаха весело задружно.

        Единствено сойчето стоеше още вцепенено.

        „Колко много щастие“, – мислеше си то. – Как се веселят! Как се подкрепят! А аз щях да изгния в онази тъмна дупка, без дори да съм видял, че има и друг живот.“

        – Понякога става твърде шумно, – засмя се игриво младата сойка.

        – Мисля, че този шум ми харесва! – отвърна сойчето и литна щастливо след нея.

Силата на интровертите

Сигурно сте забелязали, че сме различни това как получаваме енергия и как взаимодействаме със света около нас – има хора, които се оживяв...