Въпроси и отговори

Какво представлява срещата с гещалт терапевт?

Гещалт терапията е терапия, фокусирана върху процеса тук и сега. Терапевтът осигурява безоценъчно подкрепящо пространство, в което клиентът да е свободен да изследва себе си и да експериментира. Всяка среща е уникална, а експериментите, които се зараждат се базират на конкретното преживяване на непосредствения контакт. Благодарение на взаимодействието между терапевт и клиент, клиентът се освобождава от блокажите и недовършените дела, които могат да намалят удоволствието, удовлетворението и растежа; получава по-голяма яснота за себе си, за усещанията, чувствата, мислите и действията си; и има възможност да експериментира с нови начини на възприятие и взаимодействие. Като резултат клиентът се чувства по-пълноценен и творчески жив, по-цялостен и се реализира по-пълноценно.

Игра

– Не! Tака ще стои тази клечка! – провикна се Лиза.

– Добре, щом искаш. – опита се да я успокои сестра ѝ.

– И после ще се наредят така, че тук ще се образува влакче. С влакчето ще пътуваме надалече, много надалече – там, където никога не сме били….

На Яна ѝ хрумна да спомене, че ще е нужно да поставят първо релси, но после избра да не спори с малкия диктатор. И все пак хич не ѝ харесваше да удовлетворява само желанията на сестра си. 

– Май много добре знаеш какво искаш да направим. – отбеляза леко язвително тя.

– Да, разбира се. Всичко ми е ясно. А утре ще ходим за риба. На голямото езеро на брега на океана. Може и русалки някъде да видим.

Чудо

Беше късна пролет. Слънцето прежуляше лицето на Мария през прозореца, а ароматът на люляк обгръщаше цялата стая. Две калдаринки припяваха нежно под стряхата. Обаче Мария не забелязваше нищо от това. Малкото ѝ личице се бе сбръчкало напред, очите ѝ прерязваха пространството като лазер. Мислите ѝ се въртяха в кръг около малкото ѝ телце и не ѝ даваха мира:

„Не може да постъпва така с мен! Само да ми заповядва какво да правя. А кога ще играем? Та тя никога не е играла с мен! Каква майка е изобщо?

Въпрос на отговорност

Стела беше добре възпитано младо момиче, което растеше много загрижено за всички около нея. Я някое вранче да падне от гнездото, Стела внимателно ще го вдигне и дори храна ще му донесе. Я някое дете от блока се наранеше, Стела първа се озоваваше при него да промие раната и да го превърже. Дори когато приятелчето ѝ Боби се сдърпаше с родителите си, Стела все намираше начин да го успокои и да го примири с тях.

Болка

– Ох, боли, боли, боли… – хленчеше тихичко Ани под носа си.
– Удари ли се? – попита я баба ѝ.
Ани поклати глава. Възрастната жена силно се тревожеше от тази разходка. Толкова много непредвидени опасности криеше гората.
– Ами какво?
– Нищо. – и направи усилие да повдигне ъгълчетата на устните си, за да успокои баба си.

Чудесата са възможни

- Ханса, защо не можем да летим?
- Защото сме големи и тежки, Лори.
- А как се става малък и лек, че да започна да летя?
- Мечките не летят, Лори.
- Вечно тези ограничения! – въздъхна Лори и се затътри тромаво към поточето.

Лов

Рисунка JL G от Pixabay

Беше късна есенна вечер. Децата на животните отдавна спяха под топлата майчина прегръдка, а листата на дърветата пееха и танцуваха под съпровода на Северняка.
Едно малко тигърче се размърда. Надигна муцунка и задуши въздуха наоколо. Мирисът на майка му беше избледняващ спомен. Тя ловуваше някъде там, дълбоко в гората. Ех как му се искаше сега и то да дебне редом с нея, вперил поглед в закуската си. Как мечтаеше за онова усещане, в което всички сенки избледняват, целият останал живот изчезва и остават само двамата с плячката – дишащи, движещи се, вибриращи в едно.

Пътят на облачето

Едно облаче си летеше волно из небето. Ту се разтягаше, ту се събираше, ту се разтваряше и ставаше полупрозрачно, ту се сгъстяваше и потъмняваше. Харесваше му да си играе с вятъра и да приема различни форми, а после така им се наслаждаваше. Най-много от всичко харесваше да се шири самичко из целия небосвод. Да, така се чувстваше истински значимо и важно и някак му беше по-спокойно като нямаше други облаци наоколо.

Лилавото Фламинго

Рисунка JL G от Pixabay

Живееше в Соленото езеро една колония розово Фламинго. По цял ден крачеха из езерото, хранеха се с рачета и скариди, танцуваха и лудуваха. Задружни бяха.

Едно фламинго в тази сплотена колония обаче беше лилаво. Незнайно как се беше появил такъв разноцветен. „Единствен в рода си“, казваха му близки. А и какво ли не прави, за да порозовее – маза се с кал, лепи си мидички, ядеше артемии по двойна и тройна доза, но не – все лилав си оставаше, само му се поду корема.  Болеше го, че е различен. Накрая реши, че съвсем не се чувстваше като удома си в Соленото езеро и тръгна по широкия свят да търси истинските си роднини.

СРАМ

Изображение: Ивилина Зафирова

Вината и срамът са главни средства за социализация според Йонтеф. Когато едно дете прави нещо, което е наистина неприемливо, като например нараняване на друго дете, заобикалящите учат детето, че това поведение е лошо. Когато детето прекрачи границите на уместност, провали или разочарова другите, чувството на реакция е срам. Срамът е влияние върху същността на човека. Той е част от процеса на промяна в нормалното развитие, когато съответства адекватно на ситуацията и не е преувеличен, прекалено суров или представлява глобално обвинение към човека.

Поставянето на граници – окриля или осакатява?

Фотография: Ronald Plett от Pixabay

Темата за нуждата на децата да им се поставят граници и сигурността, която те носят, напоследък е особено актуална. Въпросът е обаче как да се постави списъкът от „не прави така“, за да не се окаже, че вместо да изграждат стабилна основа, родителите стресират допълнително децата си и ограничават творческия им устрем и развитие. Ето някои принципи, които следвам при поставянето на граници и които са добре приети от децата, с които общувам:

Електронните екрани – помагат или вредят в развитието на децата?

Фотография: finelightarts от Pixababy

Всички до голяма или по-малка степен сме запознати с ползите от съвременните технологии. Ето например телефона – устройство, което можем да държим в дланта си, ни служи като портал към древната мъдрост и същевременно ни въвежда в последните нововъведения във всяка една област на живота, чрез него можем да се свържем с най-отдалечената точка на Земята; да работим; да си доставяме всичко необходимо и още толкова много неща. Едва напоследък започна да се говори обаче за вредите от употребата на технологиите. Макар и не толкова явни, вредните въздействия също са факт и информираността ни по въпроса ни помага да вземем по-адекватни мерки за защита на себе си и децата си от неблагоприятните влияния.

Как общуваме с децата си, когато заявяват „Не! Няма!“

Съвсем не е рядко да чуем тази форма на съпротива от страна на малчуганите от година нагоре, по различни поводи и в различни ситуации. Силата на експресивност също варира от тихо мърморене под носа до тръшкане на площад, изпълнен с хора, които вперват поглед във вас, за да видят какво се случва. Тази стресова ситуация е възможно да породи у нас многообразни емоции като напрежение, гняв, тревожност, страх и без да се усетим да превключим към механизмите ни за оцеляване.

Градивна ли е критиката?

 

Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана:

„Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите дела и лошите. Да знаеш, днес ги разглеждахме и тази за лошите постъпки беше пълна с листчета, а в другата нямаше нито едно!“

Натъжих се. Определено не вярвах, че децата не са способни на добрини, напротив, те са много мили и отзивчиви. Натъжих се, защото никой в класа им няма очи да ги забележи; защото това не е изолиран случай само в един клас, това е масова практика.

Подкрепа вместо помощ

Сигурно на всеки родител се е случвало да има момент, в който детето да му каже „Не мога“ и да потърси вниманието му по начин, по който е свикнало да го получава. Дали ще го погледне с очакване или ще започне да го напада или може би ще започне да напада себе си, няма значение. Много често ние приемаме поканата и запрятаме ръкави, за да се справим със задачата вместо него, или го поощряваме с „ ще се справиш, ти си голямо момче, виж с колко по-трудни задачи си се справял.“

Как да отглеждаме самостоятелни деца?

Една от най-основните характеристики на нашето време е забързаността. Ангажирани сме с толкова много дейности, които преливат една в друга в един безспирен кръговрат, че трудно се сещаме да се поспрем, за да видим къде сме, кои сме, какво искаме и дали наистина го постигаме. Още по-трудно е да видим децата си. Изискваме от тях да са самостоятелни – да се хранят сами, да се къпят сами, да се обличат сами, да се държат възпитано, да помагат в домакинството, да си пишат домашните сами и да внимават в клас… И с възрастта изискванията ни като родители се допълват с изискванията на другите роднини, учителите и обществото, а пътят, за да бъде постигнато всичко това, става все по-неясен, понякога дори невъзможен.