неделя, 25 август 2019 г.

Въпрос на отговорност



Стела беше добре възпитано младо момиче, което растеше много загрижено за всички около нея. Я някое вранче да падне от гнездото, Стела внимателно ще го вдигне и дори храна ще му донесе. Я някое дете от блока се наранеше, Стела първа се озоваваше при него да промие раната и да го превърже. Дори когато приятелчето ѝ Боби се сдърпаше с родителите си, Стела все намираше начин да го успокои и да го примири с тях.


Така дните на детството ѝ се нижеха като броеница, а отговорностите ѝ растяха, защото приятелите ѝ и близките ѝ бързо се научиха да разчитат на нея. Е и на Стела ѝ харесваше да бъде значима за тях и да среща одобрителните им погледи, но постепенно започна да се задъхва от целия този товар. Вече когато някое коте останеше да мяука жално на някое дърво, без да може да слезе, никой не се опитваше да го свали – викаха Стела. Когато децата се сборичкаха – отново викаха Стела да ги разтървава. Даже бабите от блока вече не се опитваха да отидат сами до магазина, защото знаеха, че Стела ще свърши това вместо тях. А на Стела вече изобщо не ѝ оставаше време да прави това, което иска. Рисунките ѝ оставаха незавършени, а стихчетата недописани. Блясъкът в очите ѝ започна да угасва и ставането сутрин взе да се случва все по-трудно.

И когато в един майски ден малко сиво котенце се свря в краката ѝ, мяучейки жално, за да го нахрани, някакъв гневен глас изкрещя мощно в нея: „Не, няма да го храня!“

Стела се стресна.
„Как така, та то има нужда от мен“ , недоумяваше тя.
„А аз нямам нужда от него!“ , упорстваше гласа.
„Как не те е грижа, засрами се! То може да умре от глад.“
„Ако му е писано да живее, друг ще го нахрани“, категорично отвърна гласа.
Една малка сълзичка е изтърколи по бузата ѝ. Стела така и не разбра дали ѝ е тъжно заради глада на котето или заради факта, че пропуска радостта, която щеше да изпита, ако му помогнеше.

Този ден тя вместо да отиде да играе с приятели, остана сама в стаята си да рисува. Не беше лесно. Чувстваше тялото си вдървено и трудно боравеше с четката. Тя се гърчеше под ръката ѝ като диво животно, което не иска да бъде опитомено. Стела я захвърли и започна да рисува с ръце. Допирът до боите я разбуди. Тя започна да ги усеща все по-ясно, връзката помежду им заздравяваше така, че скоро вече нямаше нужда да се чуди как и кой цвят да използва. Те като че ли сами я викаха. Сприятели се и с листите и движенията ѝ към тях станаха по-плавни и категорични. Рисуването самὸ се проявяваше чрез нея, а тя се остави да я понесе в цялата си пъстрота на палитрата от емоции, мисли, картини. Дъхът ѝ се носеше на талази – ту дълбок и тежък, ту лек и начестен. А тя танцуваше ли танцуваше по листите в пълно безвремие. Спря чак, когато усети, че е завършено.

Огледа се със задоволство – стаята беше изпълнена с картини. Някои затлачени и мрачни, други шарени и жизнерадостни. От трети струеше светлина. Стела се усмихна. Чувстваше се изпълнена с живот. Усещаше и стаята около себе си да пулсира заедно с нея. Чак тогава се сети за приятелите си и отвори прозореца. Слънцето палаво препичаше навън, прикривайки се от време на време зад малки перести облачета. Свеж полъх погъделичка носа ѝ и тя вдъхна аромата на току-що изпечените курабийки на леля Петя от третия етаж, който плавно преливаше в благоуханието на нацъфтялата липа. Тъничка усмивка надигна крайчетата на устните ѝ и ги разшири широко нагоре. Погледът ѝ се зарея във фигурите пред блока. Животът в квартала не бе спрял без нея. Мъниците на Павлови и Неделкови продължаваха да се гонят. Падаха, ставаха, плачеха, смееха се. После зърна котето – то вече не мяучеше жадно. Напротив, припичаше се на слънце доволно и сито, подмятайки щастливо опашка. Да, някои проблеми и без нея бяха намерили своето решение. А други още си стояха същите – Боби пак фучеше гневен на баща си. Експлозиите като че ли го устройваха.

Стела тихо въздъхна. Не беше нейна работа да носи света на раменете си.


Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...