– Ох, боли, боли, боли… – хленчеше тихичко Ани под носа си.
– Удари ли се? – попита я баба ѝ.
Ани поклати глава. Възрастната жена силно се тревожеше от тази разходка. Толкова много непредвидени опасности криеше гората.
– Ами какво?
– Нищо. – и направи усилие да повдигне ъгълчетата на устните си, за да успокои баба си.
– Стига, баба, си ме стряскала така. Стара жена съм вече!
– Да, бабо. – и очите ѝ отново потънаха надолу в безмълвието на тъгата.
Жената стана и се зашета. Прибираше храната, одеялата, прилежно подреждаше раниците.
– Уф, къде се запиля дядо ти точно сега като ми трябва най-много?
Тъкмо го изрече и храстите зашумяха, а той изскочи оттам с усмивка.
– Мен ли търсеше? – подсмихна се и намигна на малкото момиче. – Знаех си, че не можеш да живееш без мен.
Ани се втурна и прегърна дядо си. Обичаше този побелял старец с цялата му внушителна осанка, излъчваща спокойствие, сигурност и подкрепа.
– Какво ти има, ангелче? Какви са тези сълзи, дето напират да излязат от очите ти?
– Мъчно ми е за мама. Много ми липсва. Коя звездичка е тя, дядо?
Старецът пое дълбоко въздух. За него също раздялата не бе никак лесна. Потърси празнотата в сърцето си и я заоглежда, за да може да даде отговор на внучето си:
– Знаеш ли, не е нужно да я търсиш чак толкова далече. Тя ще е с теб при свързването ти с всяко цветенце и тревичка, всяко камъче и птичка. Погледни как проблясва слънцето между игличките на боровете. Усещаш ли обичта и топлината?
– Да, дядо, все едно, че мама ме гушка. – и Ани се сгуши още по-надълбоко в прегръдката на дядо си.
За миг тя се разтвори напълно в спокойствието и любовта, напълно забравила за мъката си. Сепна я едно едвам доловимо изшумоляване из шумака. Този път тя не подскочи, подплашена от звука, само лекичко отмести поглед натам. Усмихна се. Един синьо-зелен гущер се припичаше доволно на огрения от слънцето камък.
– Ей, малкия, харесва ли ти тук? – отправи се с въпрос, а той потропа с краче в отговор. – Хахаха и на мен ми е много добре, макар още да ми е малко мъчно. Ти имаш ли си майка?
– Дали не трябваше да я пратим на градина да играе с децата? Та тук може да общува само с диви животни! – старата жена погледна силно загрижена мъжа си.
– Да, мила, ще я пратим, когато е готова за това. Нека първо да се изцелят раните ѝ.
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
– Удари ли се? – попита я баба ѝ.
Ани поклати глава. Възрастната жена силно се тревожеше от тази разходка. Толкова много непредвидени опасности криеше гората.
– Ами какво?
– Нищо. – и направи усилие да повдигне ъгълчетата на устните си, за да успокои баба си.
– Стига, баба, си ме стряскала така. Стара жена съм вече!
– Да, бабо. – и очите ѝ отново потънаха надолу в безмълвието на тъгата.
Жената стана и се зашета. Прибираше храната, одеялата, прилежно подреждаше раниците.
– Уф, къде се запиля дядо ти точно сега като ми трябва най-много?
Тъкмо го изрече и храстите зашумяха, а той изскочи оттам с усмивка.
– Мен ли търсеше? – подсмихна се и намигна на малкото момиче. – Знаех си, че не можеш да живееш без мен.
Ани се втурна и прегърна дядо си. Обичаше този побелял старец с цялата му внушителна осанка, излъчваща спокойствие, сигурност и подкрепа.
– Какво ти има, ангелче? Какви са тези сълзи, дето напират да излязат от очите ти?
– Мъчно ми е за мама. Много ми липсва. Коя звездичка е тя, дядо?
Старецът пое дълбоко въздух. За него също раздялата не бе никак лесна. Потърси празнотата в сърцето си и я заоглежда, за да може да даде отговор на внучето си:
– Знаеш ли, не е нужно да я търсиш чак толкова далече. Тя ще е с теб при свързването ти с всяко цветенце и тревичка, всяко камъче и птичка. Погледни как проблясва слънцето между игличките на боровете. Усещаш ли обичта и топлината?
– Да, дядо, все едно, че мама ме гушка. – и Ани се сгуши още по-надълбоко в прегръдката на дядо си.
За миг тя се разтвори напълно в спокойствието и любовта, напълно забравила за мъката си. Сепна я едно едвам доловимо изшумоляване из шумака. Този път тя не подскочи, подплашена от звука, само лекичко отмести поглед натам. Усмихна се. Един синьо-зелен гущер се припичаше доволно на огрения от слънцето камък.
– Ей, малкия, харесва ли ти тук? – отправи се с въпрос, а той потропа с краче в отговор. – Хахаха и на мен ми е много добре, макар още да ми е малко мъчно. Ти имаш ли си майка?
– Дали не трябваше да я пратим на градина да играе с децата? Та тук може да общува само с диви животни! – старата жена погледна силно загрижена мъжа си.
– Да, мила, ще я пратим, когато е готова за това. Нека първо да се изцелят раните ѝ.
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
