вторник, 13 август 2019 г.

СРАМ

Изображение: Ивилина Зафирова
Вината и срамът са главни средства за социализация според Йонтеф. Когато едно дете прави нещо, което е наистина неприемливо, като например нараняване на друго дете, заобикалящите учат детето, че това поведение е лошо. Когато детето прекрачи границите на уместност, провали или разочарова другите, чувството на реакция е срам. Срамът е влияние върху същността на човека. Той е част от процеса на промяна в нормалното развитие, когато съответства адекватно на ситуацията и не е преувеличен, прекалено суров или представлява глобално обвинение към човека.

В такива случаи поставените граници могат да се разберат и приемат, а не просто да бъдат погълнати от страх от наказание.

Често обаче реакцията на околните е прекалено сурова и представлява обвинение към личността. Тогава срамът означава, че човек не е приемлив, достоен за обич или ценен като личност.  Често вината създава безсмислени ограничения на поведението, което се превръща в значителна пречка за осъзнаването и приемането на себе си. Често в дадена ситуация, ако човек се застъпи за себе си, се чувства виновен, а ако не го направи, се чувства неадекватно, т.е. засрамен.

Срамът е защитен механизъм, за да се избегне уязвимостта към унижение и загубата на контакт в отношенията с другите. От гледна точка на гещалт терапията срамът се състои от подсъзнателното вярване „Нещо не е наред с мен“. Това вярване се формира постепенно в резултат на послания и решения на значимите за детето хора, на невъзможните им изисквания. Често представлява защитно желание за контрол – „Аз си знам, че нещо не е наред с мен, няма нужда друг да ми го казва.“ Освен това срамът включва понижена себеоценка, в едно с вътрешна критика, нежелание да се изпитват тъга и страх, както и отхвърляне на себе си и насочен навътре гняв.

През последните няколко десетилетия се правят безброй изследвания върху човешкото развитие и учените не могат да подминат значимостта на първите години от живота ни. Теорията за обективните отношения предполага, че начинът, по който хората се отнасят към другите и ситуациите в техния живот като възрастни, се определя от семейните преживявания през първите години от живота. Например възрастен, който е преживял пренебрежение или унижение би очаквал и търсил подсъзнателно подобно поведение от други, които да напомнят за пренебрегването и унижаването в детството.

Как се формира срама?

Срамът възниква първоначално в най-важните за децата връзки, когато самите връзки са застрашени. За новороденото най-съществена е връзката с човека, който се грижи за него и от самото начало, още преди словесния период, развиващото се дете усеща кои части от неговата същност не са приемливи, кои не могат да бъдат получени или кои предизвикват отдръпване от страна на околните. Срамът е предпоставка за дълбоко и дълготрайно вътрешно разцепване (т.е. приемане и неприемане на себе си съществуват едновременно). Ако срамът е ранен и всепроникващ, тогава развитието на човека следва вида „фалшива идентичност“ , както я нарича Уиникът – вместо човек да основава личността си на собствените си непринудени чувства, мисли и инициативи, той копира поведението на своята майка, баща, брат, учител или който и да е доминирал в неговия свят, но вътрешно се чувства отегчен, празен, мъртъв или "фалшив".

Джон Боулби открива, че когато родителят е малко емоционално достъпен, малко реагиращ, студен, далечен, нечувствителен към детето, липсата на чувства към него, карат детето по-късно да изпитва срам за нуждите и емоциите си и да е агресивно, с което защитава себе си от евентуално разочарование. По-късно тези хора, смята той, се страхуват да изглеждат детски, да са нуждаещи се от нещо; те могат да страдат от явна несвързаност със себе си и заобикалящия ги свят и от безразличие.

Унижение и засрамване могат да бъдат постигнати не само с изрази като “Виж какво направи, как не те е срам!“, но дори и с неизказан гняв към детето за честите му желания или хленчения например.  Също и постоянната критика към поведението на децата води до дълбок срам, който често остава невидим за нас, тъй като срамът като чувство за лична слабост и неадекватност наред с всичко друго е най-добре се пази скрит и неизразим. Затова вместо да наблюдаваме при детето явни прояви на срам като зачервени бузи, свиване на рамене напред, смаляване, невъзможност за действие и др., можем да станем свидетели на силно вътрешно напрежение, нервност, тревожност, отвлеченост във фантазии, самодоволство и бунтовничество.

Как можем да предпазим децата си в най-ранното си развитие от често изпитване на тези огромни крайности на дискомфорт и изтощение, водещи до срам?


Когато се усетите емоционално изтощени и празни, потърсете начин да се погрижите първо за себе си и чак тогава дайте нужното и на детето си. Разходка сред природата, хоби, смях с приятели, физически упражнения, медитация – всеки има свои начини да се свърже със себе си и да се възстанови. Няма как да изсипвате вода от една кофа, когато кофата е празна.

Ако детето ви се държи необуздано, не заклеймявайте него самото като грешно „Много лошо момче си, как можа така да направиш!“. Вместо това проследете как всеки допринася към създалата се ситуация, включително и вие. А именно – какви усещания и емоции се надигат в вас; какви нужди не са посрещнати (нуждите са различни от желанията – съществуват нужди за контакт и близост, за сигурност, за удовлетворяване на жажда, глад…); как реагирате в тази ситуация, когато тази нужда не е посрещната и съответно как бихте го променил/а, ако не ви харесва да видите същата реакция при детето си, защото децата първосигнално копират поведението на най-близките си хора; каква полза има всеки от участниците от създалата се ситуация. Последното е особено в сила, когато агресията на детето е насочен към вас самите – важно е да потърсите ползите, които имате да сте жертва на гнева му, за да можете да се освободите от тях и да изберете мирно решаване на конфликта. Същото важи и когато сте наблюдател на конфликт между него и друг човек и заставате в позиция на спасител.

Много често изричаме думи, които сме чували като деца от своите родители, без дори да се замисляме, че ги използваме. Можете да проследите от кого идват и да изберете да бъдете себе си.

Друг път сме изправени пред предизвикателства, с които все още не можем да се справим, защото родителството е един постоянен процес на израстване. Най-лесно е да кажем „ти си виновен“, или да използваме други методи на критика, омаловажаване или унижение на децата ни, за да „си измием ръцете“. По-трудно е да имаме доблестта да си признаем, че не знаем как да действаме и да споделим какво изпитваме. Но си заслужава.

Една подобна откритост с децата ви, ще даде възможност и на тях следващият път, когато започнат да подскачат неудържимо или да викат насреща ви, да се спрат и да откликнат на въпроси като „Виждам, че има много напрежение в теб, как се чувстваш?... или Какво става с теб, как си? … Какво се случи, докато не бяхме заедно, че си така превъзбуден?“

Бъдете готови обаче да понесете това, което ще последва, защото ако детето ви има доверие и се отпусне да сподели чувствата си, подтиснатите емоции на унижение и чувство за откъснатост, произтичащи от срама, могат да се излеят с невероятна сила върху ви. Важно е да останете свързани с детето и страданието, което изпитва, и същевременно да сте здраво стъпили на земята, за да утвърдите правото му да изпитва тези емоции, да му помогнете да ги освободи; и когато се успокои да погледнете заедно кой каква отговорност е имал в дадената ситуация.

И когато успете да трансформирате тази тежка енергия на срам, вероятно ще забележите, че цялата ви действителност се променя към повече свобода, лекота и щастие.





Автор: Ивилина Зафирова

тел: 0898417727


Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...