 |
| Рисунка JL G от Pixabay |
Беше късна есенна вечер. Децата на животните отдавна спяха под топлата майчина прегръдка, а листата на дърветата пееха и танцуваха под съпровода на Северняка.
Едно малко тигърче се размърда. Надигна муцунка и задуши въздуха наоколо. Мирисът на майка му беше избледняващ спомен. Тя ловуваше някъде там, дълбоко в гората. Ех как му се искаше сега и то да дебне редом с нея, вперил поглед в закуската си. Как мечтаеше за онова усещане, в което всички сенки избледняват, целият останал живот изчезва и остават само двамата с плячката – дишащи, движещи се, вибриращи в едно.
- Въпрос на оцеляване – беше подметнал баща му някога много отдавна, преди да изчезне завинаги от взора му.
Тигърчето застина загледан далече пред себе си. Луната се беше скрила някъде надълбоко. Само звездите продължаваха да осветяват танца на листата, сякаш милиони прожектори бяха насочвани към тях, за да направят представлението им по-впечатляващо.
„Странно“, мислеше си то. „Уж всичко ми е наред, но все не ме свърта тук.“
- Не можеш да слушаш инстинктите си – додаде брат му, чул мислите му – Ето на, време е за сън, пък ти не спиш. Нищо чудно, че и за лов не те бива.
Тигърчето се натъжи и се засурка до близката бреза. Може би брат му беше прав, може би нещо в него наистина се беше прекършило и не успяваше да чуе зова на сърцето си.
„Аз съм все един такъв нерешителен и муден. Да, ето защо майка ловува без мен – аз само ще плаша сърните.“
Някъде там в миналото някой го беше накарал да повярва, че е непохватен и той сега навсякъде виждаше само доказателства за това.
- Уууу – ууу. Как е да вярваш в нещо толкова силно, че така да не можеш да се отлепиш него? – обади се Старата сова от клоните на брезата.
Тигърчето се стресна. Откъде пък знаеше как се чувства? За миг беше готов да ѝ изръмжи, за да я уплаши, но после му стана любопитно и я погледна с интерес.
- Ще ти дам задача – каза му тя. – Искам от теб, докато първите слънчеви лъчи окъпят земята с алените си багри, да покачиш ей оня камък на този клон.
- Това е невъзможно, пък и за какво ти е? – започна да негодува тигърчето, но совата разпери криле и отлетя, оставяйки го да умува и мъдрува.
Тигърчето застина загледан далече пред себе си. Луната се беше скрила някъде надълбоко. Само звездите продължаваха да осветяват танца на листата, сякаш милиони прожектори бяха насочвани към тях, за да направят представлението им по-впечатляващо.
„Странно“, мислеше си то. „Уж всичко ми е наред, но все не ме свърта тук.“
- Не можеш да слушаш инстинктите си – додаде брат му, чул мислите му – Ето на, време е за сън, пък ти не спиш. Нищо чудно, че и за лов не те бива.
Тигърчето се натъжи и се засурка до близката бреза. Може би брат му беше прав, може би нещо в него наистина се беше прекършило и не успяваше да чуе зова на сърцето си.
„Аз съм все един такъв нерешителен и муден. Да, ето защо майка ловува без мен – аз само ще плаша сърните.“
Някъде там в миналото някой го беше накарал да повярва, че е непохватен и той сега навсякъде виждаше само доказателства за това.
- Уууу – ууу. Как е да вярваш в нещо толкова силно, че така да не можеш да се отлепиш него? – обади се Старата сова от клоните на брезата.
Тигърчето се стресна. Откъде пък знаеше как се чувства? За миг беше готов да ѝ изръмжи, за да я уплаши, но после му стана любопитно и я погледна с интерес.
- Ще ти дам задача – каза му тя. – Искам от теб, докато първите слънчеви лъчи окъпят земята с алените си багри, да покачиш ей оня камък на този клон.
- Това е невъзможно, пък и за какво ти е? – започна да негодува тигърчето, но совата разпери криле и отлетя, оставяйки го да умува и мъдрува.
- Е, и без друго не ми се спи. – каза си той накрая и започна да избутва камъка до дървото. Изкачването нагоре се оказа почти непосилна задача. Ту го приплъзваше по ствола, ту го носеше на гръб. Беше твърде голям. Не можеше да го захапи. Стотици пъти камъка пада и пада, но тигърчето не се отказа. Накрая успя така да го постави на врата си, че да балансира с него, катерейки се до горе. После внимателно го постави на клона – малко преди слънцето да се усмихне измежду короните на дърветата.
- Успях, успях! – заподскача тигърчето от радост.
- Уууу – ууу. Прояви ловкост и остър ум – все качества, необходими за ловеца! – усмихна му се совата и отиде да спи.
Тигърчето също заспа, капнало от умора.
Следващата вечер вятърът се усили – фучеше измежду клоните, помиташе листата във вихрушки. А тигърчето нетърпеливо чакаше Старата сова да се появи.
- Виждаш ли онази полянка? – изскочи изневиделица тя.
- Да – недоумяваше той.
- Гледай нито едно листо да не достигне до тревата ѝ.
- Но как! – и докато се обърне, совата отново беше отлетяла.
Е, добре – нямаше какво да губи – захвана се за работа. Тича във всички посоки, пада, става. Не успя да хване всички листа, но до първите слънчеви лъчи се беше научил да чува вятъра и да предусеща смяната на силата и посоката му; беше се научил да предвижда траекторията на движение на листата и знаеше как най-умело да ги захваща.
- Не винаги ловът ти ще е успешен – каза Совата, когато Тигърчето си призна, че е изпуснало някои листа. – Важно е какво си научил при всеки успех и неуспех. – изпя тя преди да се отдалечи.
Тигърчето отново заспа щастливо.
Следващата вечер совата го заведе в една заблатена местност, дом на стотици жаби и птици. Отвъд нея луната осветяваше няколко скали, застанали на пост, досущ като стражи.
- Нужно е да достигнеш до скалите незабелязан – даде му следващата задача Совата.
Тигърчето затаи дъх. Тази задача му се видя направо непосилна. Там бликаше от живот, къде да се скрие; а и така му се искаше вместо да се крие, да си опита късмета да хване някоя птица. Все пак не се отказа. Много внимателно потопи предните си лапи във водата и запристъпва съвсем, съвсем бавно – така че да не се образува ни една вълничка. Стремеше се да се движи там, където беше най-тихо и оставаше по-тих и от тишината. След цяла вечност успя да излезе до скалите незабелязан и се заозърта да намери Совата. От нея нямаше и следа.
Тази вечер сънят дойде трудно.
Вярно, беше успял да издържи изпитанието, но защо Совата не беше там да го види. Така му се искаше да се гордее с него.
И когато на следващата вечер тя застана на клона над него, той почти ѝ се скара:
- Аз стигнах. Защо те нямаше?
- Ех, Тигърчо, не е важно някой друг да засвидетелства способностите ти. Достатъчно е, че работи усърдно и научи много, а и вече имаш 3 неоспорими доказателства за умението ти да ловуваш. Спокойно можеш сам да си пробваш късмета. Я виж, колко си възмъжал!
После размаха големите си криле и се скри в нощта.
Тигърът остана загледан след нея. Едно едвам доловимо шумване на храста го извади от унеса. Той наостри уши и съвсем бавно се запромъква по посока на шума. Ловът беше започнал.
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
