вторник, 13 август 2019 г.

Как да отглеждаме самостоятелни деца?


Една от най-основните характеристики на нашето време е забързаността. Ангажирани сме с толкова много дейности, които преливат една в друга в един безспирен кръговрат, че трудно се сещаме да се поспрем, за да видим къде сме, кои сме, какво искаме и дали наистина го постигаме. Още по-трудно е да видим децата си. Изискваме от тях да са самостоятелни – да се хранят сами, да се къпят сами, да се обличат сами, да се държат възпитано, да помагат в домакинството, да си пишат домашните сами и да внимават в клас… И с възрастта изискванията ни като родители се допълват с изискванията на другите роднини, учителите и обществото, а пътят, за да бъде постигнато всичко това, става все по-неясен, понякога дори невъзможен.


Сигурно сте забелязали, че агресията под формата на викове, заплахи, обвинения и всякакви други форми на психическо и физическо насилие не помага на децата да станат по-самостоятелни, а само пречи. Колкото и парадоксално да звучи те имат нужда от свързаност, за да постигнат самостоятелност.

Да, децата имат нужда от нашите ежедневни грижи, за да израснат, но повече от всичко имат нужда от нашето внимание. Имат нужда да застанем до тях, за да ги изслушаме. Да чуем какво ги вълнува и да го изследваме заедно; с какво се гордеят и да се гордеем с тях; с какво им е трудно да се справят и да ги подкрепим да си изяснят ситуацията и да намерят сили да се справят с проблема.

Майки, ежедневното хленчене на детето ви „не мога да си обуя чорапогащника“ не предполага да отивате и да ѝ го обувате вие. Това е вик за помощ, в който детето търси вашето внимание, защото е нещастно. Всяка една проява на безсилие и ниско самочувствие, свързана с изрази като „Не мога“, „Няма да се справя“, „Ще се проваля“ е признак на дълбоко страдание. Загубата на интерес под формата на „Не ми пука“ или „Нищо не искам“, трудността със задържането на вниманието и концентрацията, проявявайки нервност или пасивност като „Не зная“, „Нищо не разбирам“, „Не помня“ също са признаци на депресия, която е резултат от взаимоотношенията помежду ни. Дори не винаги е нужно да е свързано с думи или действия, които пряко са причинили страдание на детето. Много често то копира страданието на родителите си или хората, които го отглеждат, водено от любов към тях. Казва им: „И аз като теб“ или „Аз вместо теб“, като се приема за всемогъщо.

Това, което можем да направим като родители, е да го видим и да го чуем, да намерим начин да прекарваме повече време заедно в пълно приемане – без критика, изискване, обвиняване, отхвърляне, подценяване или надценяване както на него, така и на себе си. Докато децата са малки, това лесно може да стане чрез играта. Безценни моменти на близост може да предложи всяко творчество като рисуване, моделиране, пеене, писане или танцуване. С желание и любопитство всяка дейност може да се превърне в творческа. Дори смятането на задачи и миенето на чинии. И докато заедно режем картофите на формички например, можем да разберем толкова много за вътрешния свят на децата си и да заздравим връзката, която някъде се е прекъснала. Достатъчно е да попитаме „Как е това за теб? Какво означава това за теб?“ и да останем отворени за отговора, без да се засягаме от него, следейки къде има желание за разговор, къде е твърде тежко и трудно, къде няма нищо, което да възбуди интереса му. Когато се усетят приети, с времето децата сами ще се почувстват сигурни да говорят свободно по темите, които ги вълнуват, по начин и във време, което им е удобно. Затова е важно да си изградите малки ритуали заедно, в които да знаете, че това време е за вас и връзката помежду ви. Може да е четене на приказки преди лягане, време за гушкане, час за рисуване или за игра – всичко, което обичате да правите и бихте могли да го правите заедно. Нужно е само да е регулярно. Така децата ви не само ще се чувстват видими и значими, но и вие ще имате възможност да се докоснете до вътрешния им свят и да им помогнете той да се разшири и обогати, докато в процеса самите вие също израствате.

Дори и да не желаят контакт, децата имат нужда да споделят. В противен случай всички трудности, с които те са се сблъскали и не са успели да разрешат, оставят заключени емоции в тях и в последствие се превръщат в различни психически и физически заболявания. Независимо дали това е обикновено повишаване на температура или нощно напикаване, прекомерна тревожност или някакво пристрастяване, всяко една болест също може да бъде стимул за изграждане на връзката, която поради някаква причина е била разрушена.

Всъщност за да направи детето нещо само, е нужно да има модел на поведение, който да иска да следва: „Мама обича да чете книги, аз обичам мама, искам и аз да съм като мама.“, а също да има свободата да експериментира и подкрепата на възрастните, когато задачата е по-сложна. Къпането сам например може да се струва непосилна задача за дете, което наскоро е проходило, и същевременно да е съвсем естествена, ако тази задача се раздели на малки стъпки, в които то спокойно може да придобие майсторство като нагласяне температурата на водата, използване на шампоан и изплакване на косата със затворени очи,  боравене с хлъзгав сапун и гъба, сапунисване, измиване на тялото и завиване с хавлия.

И когато детето не е натоварено да носи непосилен товар, произлизащ от средата, в която живее, всяко едно действие, в което усеща вашата подкрепа, може да започне да го върши самостоятелно с удоволствие.

Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...