Често като родители мислим, че знаем по-добре от децата какво е най-подходящо за тях и определяме какво да правят, как да изглеждат, какво да консумират, какво да кажат и т.н. В повечето случаи това наистина е така, защото имаме повече житейски опит и знания, но не винаги. В желанието си да дадем най-доброто на децата си забравяме, че възможността те да взимат самостоятелно решения им осигурява вътрешна сила, увереност и усещане за лична отговорност. Единствено те знаят какво ги вълнува, ентусиазира и радва и ако ги подтикваме да се развиват в друга посока, в крайна сметка много е вероятно да се чувстват нещастни и неудовлетворени. Освен това, когато решаваме вместо тях, те постепенно започват да се спират да правят дори най-незначителните избори от страх да не се окажат погрешни.
Родители, давайте възможност на децата
си да правят избори, винаги когато е възможно. Още от най-ранна възраст
те са способни да носят отговорност за техните собствени потребности –
жажда, глад (вкус, миризма, количество), удоволствие, усещане за топлина
и студ, близост и дистанция; а също и за чувствата и желанията си. В
началото е важно изборът да не е много важен и да имат възможност да
избират измежду не повече от 2-3 неща, за да не изпитват голямо
объркване. Например: „Кое искаш да облечеш – червената рокля или
виолетовата блузка с клинчето на рози? „Къде искаш да седнеш – на дивана
или на стола?“ или „С какво искаш да рисуваш – с бои, флумастери или
моливи?“ и в последствие се усложнява с отворени въпроси като: „Колко
топла искаш да ти е храната?“, „На какво искаш да играем?“.
Ситуациите, в които могат да избират са неизчерпаеми в ежедневния
живот. Не е нужно изборите да са винаги правилни. Ученето от грешките
също е добър начин за учене. Важно е детето да знае, че само взема
решения за себе си и нуждите му ще бъдат посрещнати, ако му е необходима
подкрепа.
За жалост в нашите традиции свободата на
избора не е много характерна, по-скоро сме склонни да налагаме волята
си. Например все още често се среща, когато едно дете има предпочитания
към храната и начина на хранене, да се смята за злоядо и да се създава
особена суматоха около това. Близки и роднини започват да използват
всевъзможни похвати, които всъщност са или напълно неуспешни или
дългосрочно неуспешни и с които нараняват и своето и детското
самоуважение. Някои тикат лъжицана в устата с: „Тази хапчица за мама,
тази за татко…“, „Бррр самолетчето лети…“, „Пускам ти само едно филмче,
докато хапнеш.“, други, вече изнервени от съпротивата, преминават към
директни нападки: „Сядай да ядеш! Не виждаш ли, че заради теб съм го
направила!“, „До кога ще ме размотаваш, бързо го изяждай!“ и т.н. Важно е
да сме наясно, че децата ни няма как да имат еднакви предпочитания за
храна с нас и за да не ни разиграват, е добър вариант да поддържаме
налична храна, която считаме за здравословна, и която те да могат сами
да си вземат и да се нахранят, когато преценят, че са гладни. Така и ние
сме спокойни, че се хранят с храна, която не е вредна за тях, и те са
щастливи, че имат възможност да избират какво, кога и как да ядат.
Разбира се има избори, за които детето е
готово и такива, за които все още не е. Родителите са тези, които
определят на кои избори то може да посрещне последствията и на кои не.
Има множество ситуации, в които е необходимо да използваме сила,
заявявайки: „Аз съм този, който определя правилата и не ти позволявам да
играеш на таблета“ или „Тук трябва да стоиш до мен и да ме държиш за
ръката“.
Ако възрастните постоянно вземат
решенията вместо децата обаче, те в даден момент започват да повтарят
непрестанно „Скучно ми е“, а на въпроси като „Какво ти се прави?“
отговаря с „Все тая… Не ме интересува“, „Нищо“ или „Не знам“. В общи
линии държат се като че ли отдавна са абдикирали от управленческия пулт
на ракетата и изобщо не ги вълнува какво става с тях и в каква посока ще
поемат.
Когато децата са неспособни да правят
самостоятелни избори, те изменят на себе си и собствените си нужди и се
приучават да правят това, което е нужно на другите. В последствие това
„сътрудничество“ може да премине в другата крайност – съпротива и
непокорство, с което детето ще отхвърля както исканията на другите, така
и собствените си нужди. Затова за дете, не умеещо да носи отговорност
за себе си, отговорът на въпроса „Какво искаш да правиш?“ често е
изключително болезнен и дори понякога невъзможен.
За да може един младеж да взема свободно
важни решения в живота си, като например професия и партньорски
взаимоотношения, първо е нужно с лекота да решава какво му се прави в
този конкретен момент. Малките стъпки са съществени.
Автор: Ивилина Зафирова
