Да следваш сърцето


Изображение на JL G от Pixabay

Едно мъничко буболече се усмихна  и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Простора то обичаше отдавна и в облаците бе летяло нявга. Веднъж ли, дваж ли – спомените избледняват трайно.
Тогава като слезе долу, изискани събратя с лъскави криле разправяха му принципите за летежа нависоко. Разискваха засилката, която трябва, наклона, силата на вятъра и  издръжливостта… А мъничкото бубобече попиваше от всичко чуто и изпробваше съветите на часа. Стараеше се много да спазва всички правила. И навярно сещате се вече – то облаците отблизко така и не видя, а само неусетно за дълго то забрави да слуша природната си интуиция.
Тайничко то гледаше света отдолу, мечтаейки си, докато е жив, да може поне веднъж да се зарадва на полет тъй свободен и красив.
Така минаваха си дните в бръмчене с другарите си по съдба. Избягваха те лакомите човки и грижеха се за храната за деня.
Веднъж до него на цвета ухаен застана пеперуда, тъй изящна със своите жълто обагрени крила. Усмихна му се тя, игриво го подкани:
„Хайде“, и стремглаво нагоре полетя.
Въздъхна мъничкото буболече и с дъха отпрати спомени и копнежи тайни така далече, че скриха се зад склоновете на мъжделеещата планина. 
Усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Сърцето с радост се изпълни. Издигна се високо в небето – далеч над старата гора. Единствено отблясъка на слънцето в езерото долу остана да сочи пътеката обратно към дома. 
А горе – горе то с облаците говори до насита за кристалната лечебна сила на дъжда, за пъстроцветните пътеки на дъгата, за мечтите и за още толкова неща. Поблагодари сърдечно и се върна, донасяйки със себе си късче от мъдростта. А старата гора с обич го прегърна, спокойно да се понесе в унеса си на съня.

Скръб и приемане на РАЗДЯЛАТА

Раздялата е неминуема спътница в живота ни от самото ни раждане – разделяме се в майчината утроба, с носенето на ръце, с приятелите от детск...