понеделник, 10 февруари 2020 г.

Да следваш сърцето


Изображение на JL G от Pixabay

Едно мъничко буболече, усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“

Простора то обичаше отдавна и в облаците бе летяло. Веднъж ли, дваж ли – спомените избледняха вече.
Тогава като слезе долу, изискани събратя с лъскави криле разправяха му принципите за летежа нависоко. Разискваха засилката, която трябва, наклона, силата на вятъра, издръжливостта… А мъничкото бубобече попиваше от всичко чуто и изпробваше съветите завчас. Стараеше се много да спазва всички правила. И навярно сещате се вече – то облаците отблизко така и не видя, а само неусетно то забрави да слуша напътствията на вътрешния си глас.
Тайничко ги гледаше отдолу, мечтаейки си докато е жив да може поне веднъж още да се наслади на полет тъй свободен и красив.
Така минаваха си дните в бръмчене с другарите си по съдба. Избягваха те лакомите човки и грижеха се за храната за деня.
Веднъж до него на цвета уханен застана пеперуда, тъй изящна със своите жълто обагрени крила. Усмихна му се тя, игриво го подкани – „Хайде“ и стремглаво нагоре полетя.
Въздъхна мъничкото буболече и с дъха отпрати спомени и копнежи тайни така далече, че скриха се зад склоновете на мъжделеещата планина. Усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Сърцето с радост се изпълни. Издигна се високо в небето – далеч над Старата гора. Единствено отблясъка на слънцето в езерото родно остана да сочи пътеката обратно към дома. А горе – горе то с облаците говори до насита за кристалната лечебна сила на дъжда, за пъстроцветните пътеки на дъгата, за мечтите и за още толкова неща. Поблагодари сърдечно и се върна, донасяйки със себе си късче от мъдростта. А старата гора с обич го прегърна, спокойно да се понесе в унеса си на съня.

Градивна ли е критиката?

Фотография Pixabay Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана: „Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите...