 |
| Изображение на JL G от Pixabay |
Едно мъничко буболече
се усмихна и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Простора то обичаше отдавна
и в облаците бе летяло нявга. Веднъж ли, дваж ли – спомените избледняват трайно.
Тогава като слезе долу,
изискани събратя с лъскави криле разправяха му принципите за летежа нависоко.
Разискваха засилката, която трябва, наклона, силата на вятъра и издръжливостта…
А мъничкото бубобече попиваше от всичко чуто и изпробваше съветите на часа. Стараеше
се много да спазва всички правила. И навярно сещате се вече – то облаците
отблизко така и не видя, а само неусетно за дълго то забрави да слуша природната си интуиция.
Тайничко то гледаше света отдолу,
мечтаейки си, докато е жив, да може поне веднъж да се зарадва на полет тъй
свободен и красив.
Така минаваха си дните в
бръмчене с другарите си по съдба. Избягваха те лакомите човки и грижеха се за
храната за деня.
Веднъж до него на цвета
ухаен застана пеперуда, тъй изящна със своите жълто обагрени крила. Усмихна му
се тя, игриво го подкани:
„Хайде“, и стремглаво нагоре полетя.
Въздъхна мъничкото буболече
и с дъха отпрати спомени и копнежи тайни така далече, че скриха се зад
склоновете на мъжделеещата планина.
Усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Сърцето с радост се изпълни.
Издигна се високо в небето – далеч над старата гора. Единствено отблясъка на
слънцето в езерото долу остана да сочи пътеката обратно към дома.
А горе –
горе то с облаците говори до насита за кристалната лечебна сила на дъжда, за
пъстроцветните пътеки на дъгата, за мечтите и за още толкова неща. Поблагодари
сърдечно и се върна, донасяйки със себе си късче от мъдростта. А старата гора с
обич го прегърна, спокойно да се понесе в унеса си на съня.
