 |
| Изображение на JL G от Pixabay |
Едно мъничко буболече,
усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Простора то обичаше отдавна
и в облаците бе летяло. Веднъж ли, дваж ли – спомените избледняха вече.
Тогава като слезе долу,
изискани събратя с лъскави криле разправяха му принципите за летежа нависоко.
Разискваха засилката, която трябва, наклона, силата на вятъра, издръжливостта…
А мъничкото бубобече попиваше от всичко чуто и изпробваше съветите завчас. Стараеше
се много да спазва всички правила. И навярно сещате се вече – то облаците
отблизко така и не видя, а само неусетно то забрави да слуша напътствията на
вътрешния си глас.
Тайничко ги гледаше отдолу,
мечтаейки си докато е жив да може поне веднъж още да се наслади на полет тъй
свободен и красив.
Така минаваха си дните в
бръмчене с другарите си по съдба. Избягваха те лакомите човки и грижеха се за
храната за деня.
Веднъж до него на цвета
уханен застана пеперуда, тъй изящна със своите жълто обагрени крила. Усмихна му
се тя, игриво го подкани – „Хайде“ и стремглаво нагоре полетя.
Въздъхна мъничкото буболече
и с дъха отпрати спомени и копнежи тайни така далече, че скриха се зад
склоновете на мъжделеещата планина. Усмихна се и тихо рече:
„Дали пък да не полетя?“
Сърцето с радост се изпълни.
Издигна се високо в небето – далеч над Старата гора. Единствено отблясъка на
слънцето в езерото родно остана да сочи пътеката обратно към дома. А горе –
горе то с облаците говори до насита за кристалната лечебна сила на дъжда, за
пъстроцветните пътеки на дъгата, за мечтите и за още толкова неща. Поблагодари
сърдечно и се върна, донасяйки със себе си късче от мъдростта. А старата гора с
обич го прегърна, спокойно да се понесе в унеса си на съня.
